Лорън решително се отправи към временното си работно място и откри, че Мери се е върнала.
— Няма да са ти нужни пари, Лорън — каза тя. — Ние си имаме открита сметка в кафенето.
Младата жена остана шокирана от две неща: първото беше, че Мери току-що я нарече Лорън, вместо обичайното студено „госпожице Данър“. А второто — че тя се усмихваше, и при това каква усмивка имаше само Мери Калахан! Лицето на възрастната жена светваше, а строгите й черти омекваха.
Лорън неволно отговори на тази заразителна усмивка.
— Какво предпочита за закуска той? — въздъхна тя.
Очите на Мери блеснаха дяволито:
— Възбуждащи секретарки.
Сякаш като награда за извършването на такава важна поръчка Ник й благодари за вкусните кифлички, които му беше донесла, и любезно предложи да й налее чаша кафе.
— Сама ще си го налея, но ти благодаря все пак — отвърна твърдо Лорън.
За нейно безкрайно притеснение Ник дойде при барчето, небрежно се облегна на него и я загледа как си добавя сметана и захар.
Когато тя се протегна да си вземе чашата, той я хвана за ръката.
— Лорън — каза й тихо, — съжалявам, че ти причиних болка. Повярвай ми, не съм го направил нарочно.
— Няма нужда да се извиняваш — отвърна тя и внимателно издърпа ръката си. — Нека просто да забравим случилото се. — После си взе чашата и тръгна към бюрото си.
— Между другото — подхвърли той — довечера заминавам за Италия. Но от понеделник ще те искам тук при мен още от сутринта.
— За колко време? — попита Лорън ужасено.
Той се ухили:
— За колкото е необходимо, за да спечеля тази наша игра.
С тези думи ръкавицата беше хвърлена и при мисълта за предстоящия сблъсък с него тя се почувства ужасно.
Едва бе оставила чашата си на бюрото, когато вътрешният телефон иззвъня и Ник я помоли да отиде при него в кабинета, за да й продиктува едно писмо до Роси, италианския изобретател.
— Донеси си и кафето — добави.
По средата на диктовката той неочаквано подхвърли:
— Когато слънцето пада върху косите ти и те блестят като златни. — След което моментално продължи с диктовката.
Лорън, която неволно бе стенографирала тази забележка, му хвърли убийствен поглед, и той прихна да се смее.
В един часа Ник я помоли да остане на едно събрание в кабинета му и да води записки. По средата на събранието тя случайно вдигна глава и забеляза, че се е вторачил в краката й. Размърда се с неудобство, а Ник я погледна право в очите и се усмихна многозначително.
Когато събранието приключи, Лорън се изправи да си тръгне, но той я спря.
— Завърши ли разпечатката на италианския превод на онзи списък от въпроси, които ти продиктувах, за да покажа на Роси какво точно искам да знам? — После я погледна с чаровна, извинителна усмивка и добави: — Никак не ми е приятно да те притеснявам, сладурче, но трябва да го взема с мен в Казано.
Тя се ядоса, че глупавото й сърце направо подскочи, когато я нарече „сладурче“.
— Готово е — отвърна му.
— Добре. Успя ли да разбереш какъв всъщност е проектът „Роси“?
Поклати глава:
— Не, не съвсем. Знам само, че Роси е химик, който живее в Казано, и че е изобретил нещо, към което ти проявяваш интерес. Разбирам също, че възнамеряваш да финансираш изследването му, както и в бъдеще да произвеждаш неговия продукт.
— Трябваше да ти обясня още от самото начало. Това щеше да направи работата ти тук още по-приятна — каза той, преобразявайки се неочаквано от изкусител във внимателен началник. — Роси е разработил химикал, който явно прави някои синтетични материали, в това число и найлона, абсолютно непромокаеми, огнеупорни и устойчиви както на атмосферни влияния, така и на замърсявания, и то без да се променя видът или структурата на първоначалния материал. Подови покрития и дрехи, направени от подобна синтетика, ще бъдат практически вечни.
Той говореше делово и Лорън за пръв път се отпусна в негово присъствие.
— Но наистина ли този химикал действа, без да променя и поврежда нищо?
— Да пукна, ако знам — призна си Ник с кисела физиономия. — Но възнамерявам да разбера това при сегашното си пътуване. Досега съм виждал само показни демонстрации. Нужна ми е мостра, която да донеса тук, за да бъде проверена в стандартна лаборатория, но Роси е болен на тема секретност. Казва, че сега не аз, а той проверявал мен.
Лорън сбърчи нос.
— Този човек май е малко луд.
— Ужасен особняк е — въздъхна Ник. — Живее в една къщурка в Казано, малко рибарско селце в Италия. Има кучета, които да го пазят, а пък лабораторията му се намира в една барака.
— Поне си виждал демонстрации.
— Демонстрациите нищо не означават, ако не се направи пълно изследване. Например неговият химикал може и да прави нещо устойчиво на вода, но какво ще се получи, ако отгоре се разлее мляко? Или пък газирана напитка?