— Още е твърде рано всъщност да имам някаква по-конкретна информация. Едва сега ме назначиха да работя върху някакъв специален проект на осемдесетия етаж, така че аз на практика не съм била на пълен работен ден в „Синко“ до вчера, когато Ник — господин Синклер — замина за Италия.
Щом спомена името на Ник, тримата Уитуърт видимо настръхнаха. Очите на Картър блеснаха развълнувано:
— Лорън, ти си фантастична! Как успя да накарат да те назначат при него? По дяволите, та ти ще имаш достъп до всякаква поверителна…
— Не съм успявала нищо — прекъсна го. — Там съм, защото случайно бях отбелязала в молбата си за работа, че говоря италиански, а на него временно му е нужна секретарка, която да го владее перфектно, за да работи върху един специален проект.
— Какъв е този проект? — попитаха в един глас баща и син.
Лорън погледна смутено към Каръл, която я наблюдаваше съсредоточено. После се обърна към двамата мъже:
— Филип, когато се съгласих да работя за „Синко“, ти ми обеща, че единственото, което ще искаш от мен, е да те информирам, ако случайно чуя нещо за някое от онези шест имена. Моля те, не ме питай за друго. Ако сега кажа това, няма да бъда по-различна от човека, който шпионира теб.
— Напълно си права, мила — съгласи се веднага той. Но час по-късно, когато Лорън си тръгна, Филип се обърна към сина си:
— Тя каза, че Синклер е заминал вчера за Италия. Обади се на онзи пилот, дето ти е приятел, и разбери дали ще може да открие какъв е бил маршрутът на полета му. Искам да знам къде точно в Италия е бил.
— Наистина ли смяташ, че това е толкова важно?
Баща му се загледа в чашата си с коняк.
— Очевидно, че Лорън го смята за много важно. Ако не беше така, тя щеше да ни каже за това без никакво колебание. — След кратка пауза добави: — Ако успеем да разберем къде е бил, искам да изпратиш дотам специална група, която да хване следата му. Подозирам, че работи върху нещо голямо.
Лорън хвърли поглед към термометъра от външната страна на прозореца, докато обличаше светложълт пуловер и панталони. Въпреки есенния слънчев неделен следобед и луксозно обзаведения си апартамент тя се чувстваше самотна и изоставена. Хрумна й, че ако отиде потърси подарък за рождения ден на Джим, това ще й осигури някакво занимание. Тъкмо се беше замислила какво точно да му купи, когато иззвъняването на входа я стресна.
Когато отвори вратата, тя зяпна с изумление мъжа пред себе си. С кремава риза и с ръждивокафяво велурено яке Ник изглеждаше толкова красив, че Лорън едва не се разплака. Насили се да изрече спокойно:
— Здравей. Какво правиш тук?
Той се смръщи.
— Да пукна, ако и аз самият знам.
Тя не успя да сдържи усмивката си:
— Обикновеното извинение е, че случайно си имал път насам и си решил просто да минеш.
— Как не се сетих? — пошегува се сухо Ник. — Е, ще ме поканиш ли все пак?
— Не знам — отвърна откровено тя. — Нужно ли е?
Той бавно плъзна поглед по тялото й, после се загледа в устните й и накрая се спря на очите й.
— На твое място не бих го направил.
И макар че дъхът й секна от нескритото желание в погледа му, Лорън все пак твърдо бе решила да се придържа към решението си да избягва всякакво лично обвързване с него. А ако се съдеше от начина, по който току-що я беше погледнал, причината да я посети явно беше много, много лична. С огромно нежелание тя отвърна:
— В такъв случай ще последвам съвета ти. Довиждане, Ник, и ти благодаря, че се отби.
Той прие решението й с леко накланяне на главата и Лорън твърдо си наложи да затвори вратата. Отдалечи се от вратата с натежали като олово крака, повтаряйки си, че би било лудост да го остави близо до себе си. Но когато стигна до средата на стаята, изведнъж се разколеба. Обърна се, хукна към вратата, рязко я разтвори и се блъсна в Ник. Той се беше подпрял върху рамката на вратата и гледаше пламналото й лице с многозначителна, доволна усмивка.
— Здравей, Лорън. Случайно имах път насам и реших да намина.
— Какво желаеш, Ник? — въздъхна тя.
— Теб.
Тя понечи да затвори вратата отново, но той протегна ръка да я спре.
— Наистина ли искаш да си вървя?
— В сряда вече ти казах, че изобщо не става дума за това какво искам и какво — не. Важното е какво ще бъде по-добро за мен и…
Младият мъж я прекъсна с усмивка:
— Обещавам, че никога няма да ти нося дрехите, няма да крада дневните ти пари, нито пък твоите приятели. — Лорън не се сдържа и се усмихна, когато той завърши: — А ако се закълнеш, че никога повече не би си позволила да ме наричаш Ники, няма и да те ухапя.