— Прощавай — извини се тя и се насили да се съсредоточи. — Какво каза?
— Казах, че няма нужда да си на операцията — повтори той. — Екипът ще се справи и без теб. Отивай на космодрума и заминавай!
— Не — отвърна Мелинда и избърса очи. — Аз съм консултант на тази операция. Според правилника трябва да остана.
— Това е препоръка — напомни й Билингсгейт. — Не е задължение.
— За мен е задължение — заяви категорично Мелинда и се изправи. Умът й бе започнал отново да работи нормално, да подрежда възможностите и необходимостите с обичайната за хирургията точност. — Изчакай ме само пет минутки да се свържа със завода на „Кавтроникс“ в Кай Хо и идвам.
— Добре — съгласи се Билингсгейт, но гласът му не прозвуча много убедително. — Все пак искам да те попитам — сигурна ли си, че искаш да останеш?
— Абсолютно — увери го тя. — Не мога да върна Фелиан, но може би ще помогна някой друг да не умре.
Едва когато чу какво е казала, Мелинда си даде сметка колко лесно Билингсгейт може да изтълкува думите й като обида за хирургическите си способности. Той обаче, изглежда, дори не ги чу.
— Добре тогава — повтори Билингсгейт. — Сестра, кажи на екипа да се приготви. Щом доктор Кавана свърши, започваме.
(обратно)През илюминаторите блесна синя светлина и прекъсна неспокойния сън на Фелиан. Светлината изгасна, отново блесна, след това пак изгасна, пак блесна, пак изгасна…
— Добре! — извика той и удари по пода на капсулата. — Стига вече!
Светлината блесна още един път и изгасна окончателно. Фелиан тихо изруга, погледна часовника си и трепна от гранивия вкус в устата си. Имаше чувството, че току-що е затворил очи, а всъщност беше спал цели четири часа. Значи бяха минали двадесет и два часа, откакто совалката на извънземните се беше появила зад неговата капсула и я беше погълнала, както риба поглъща малко червейче. Следователно бяха изминали приблизително шестдесет и шест светлинни години — при условие че звездолетът на извънземните бе построен на същите принципи като тези, използувани от Общността. Беше много далеч от дома.
Синята светлина светна още два пъти. Фелиан инстинктивно се пресегна към копчето на илюминатора, но спря и отново изруга — спомни си, че нито едно от устройствата на капсулата не работи. Престанаха да работят от момента, когато извънземните прекъснаха електрозахранването. Оттогава в капсулата беше тъмно и тихо с изключение на случаите, когато от голямата като залив зала на совалката проникваше слаба светлина или достигаха приглушени звуци.
Без електрозахранване, разбира се, конверторът за преобразуване на въглеродния двуокис в кислород беше безполезен и той прекара два тягостни часа в разсъждения колко време ще мине преди да се наложи да рискува и да разбие люка. Но макар че въздухът в капсулата беше застоял, това не се наложи. Вероятно извънземните бяха вкарали допълнително въздух през клапана, който отвори, когато изпусна резервния кислород.
Няколко часа го тормози мисълта, че може да се зарази от някакви бактерии или вируси, с които имунната му система да е безсилна да се справи, и се чудеше дали неговите похитители са се сетили да филтрират въздуха. После разбра, че от такива размишления няма никаква полза. При дадените обстоятелства опасността от заразяване с някаква извънземна болест беше последната му грижа.
Синята светлина припламна още два пъти и Фелиан изведнъж усети, че тялото му отново е притиснато към седалката. Притеглянето се връщаше и ако извънземните със закъснение не се бяха сетили да приведат кораба във въртеливо движение, това означаваше само едно: независимо закъде пътуваха, вече пристигаха.
Шумът и вибрациите продължиха четиринадесет минути: следователно кацаха на планета. След това движението спря, шумът стихна. Стиснал в ръка пистолета, в очакване на следващия ход на похитителите, Фелиан се поти в мъждивата светлина цели петнадесет минути.
А после всичко стана отведнъж. Люкът на капсулата присветна, нагрятият до висока температура метален капак изхвърча сред облак блестящи искри и глухо издрънча на палубата. През отвора нахлу прохладен ветрец и довея неприятна миризма на обгорен метал. Фелиан стисна зъби, насочи пистолета срещу въздушния поток и зачака.
Никой не се опита да влезе. Не беше нужно. Рано или късно той сам щеше да излезе. Блокчетата концентрирана храна скоро щяха да се свършат. Фелиан пъхна пистолета във вътрешния джоб на якето си, откачи предпазния колан и се запромушва през тясната капсула към потъмнелия отвор. Краищата бяха още топли, но не толкова, че да не могат да се пипат. Той се хвана за дръжките на люка и предпазливо подаде глава навън.