Същия следобед продължавах да тръпна е нестихваща амплитуда, докато шофирах спортната си кола по пътя към Тотли-на-платото. Разбира се, бях убеден, че Джийвс никога не би помислил да срита отзад старата си фирма, а подканен настойчиво от проклетия Басет да го стори, би спрял да слуша като глуха пепелянка9, което, както вероятно знаете, означава решителен отказ да се чуе гласът на заклинателя, колкото и изкусно той да си надува свирката. Работата обаче е там, че можеш да си уверен в нещо и независимо от това да ти треперят гащите, докато размишляваш над него. Тъй че не бях никак в мир със себе си, когато намалих скоростта на арабския си жребец през портите на Тотли Тауърс.
Не знам дали сте слушали в църквата един химн, чийто припев звучи горе-долу така:
Описанието би паснало на Тотли Тауърс като тапет на стена. Неговата фасада, обширните земи с хълмист парк, гладко окосени морави и всичко, каквото се полага, бяха като поръчани от майката природа за любимо чедо. Но каква файда, като знаех какво ме очаква вътре? Няма никаква проклета полза от приятната гледка, ако вражеската глутница, която върви в пакет с нея, я изпортва.
Леговището на стария Басет е един от най-забележителните английски домове — не някое показно място като къщите с триста шестдесет и пет стаи, петдесет и две стълбища и дванайсет двора, но и не бих го нарекъл бунгало. Беше го купил мебелирано преди известно време от лорд не-знам-си-кой, изпаднал в нужда от пари в брой, както се случва на мнозина лордове в наше време.
Но не и татко Басет. В залеза на живота си беше фрашкан с благини. Всъщност няма да преувелича, ако го нарека неприлично богат. Съзнателният си живот прекара като съдия в столицата и в това си качество веднъж ме глоби пет лири за една невинна шега в нощта на ежегодното състезание с лодки между Оксфорд и Кеймбридж. А едно бащинско смъмряне щеше да е далеч по-уместно. Малко след това един негов роднина починал и му оставил огромно състояние. Поне такава беше оповестената версия. Разбира се, в действителност, ако питате мен, през всичките си години на съдийстване той е присвоявал глобите и така е натрупал торби с мангизи. Пет лири тук, пет лири там и ето ти дюшекът пълен.
Бяхме пътували доста бързо, та към пет без двайсет вече звънях на входната врата. Джийвс откара колата в конюшнята и икономът (спомних си, че се казва Бътърфийлд) ме отведе в салона.
— Господин Устър — обяви той.
Не бях изненадан да заваря чаепиенето в пет часа в пълен ход, защото чух звън на чаши. Мадлин Басет домакинстваше, та ми протегна една клюмнала длан.
— Бърти! Колко се радвам да те видя.
Мога да си представя как някой случаен наблюдател, ако бях му доверил своите опасения при мисълта за брак с това момиче, би повдигнал с недоумение вежди, защото тя си беше безспорно красавица — стройна, гъвкава и щедро надарена със златни коси и всичко, което се полага. Но случайният наблюдател щеше да направи груба грешка, ако пропуснеше да забележи онази нейна сантиментална превзетост, онова едва доловимо изражение, показващо, че е готова всеки момент да се разлигави с бебешки език.
— Познаваш господин Пинкър — каза тя и аз забелязах присъствието на Смрадльо. Той бе натикан безопасно в едно кресло и доколкото можах да видя, още не беше съборил нищо. Обаче имаше вид на човек, готов за скок и сигурно щеше да се задейства в най-скоро време. Все пак в стаята имаше голяма маса на пачи крак, огъваща се от кифли, сандвичи, сервизи и чайници, та нямаше начин да й се размине.
Като ме видя, той видимо трепна, изпусна една чиния с половин кифличка и очите му се ококориха. Разбира се, знаех какво си мисли. Беше решил, че съм променил решението си и затова съм тук. И без съмнение шепнеше на себе си: „Порадвайте се с мене, защото си намерих загубената овца.“10 Аз потъгувах за бедния човечец, защото знаех какъв неприятен ритник го очакваше, щом разбереше, че нищо не е в състояние да ме склони да изпълня несъмнено отблъскващото поръчение на Стифи. По този въпрос бях решил да бъда твърд независимо от душевните страдания. Отдавна съм научил, че тайната на един щастлив и успешен живот е да нямам нищо общо с всеки замисъл, роден в главата на тази млада напаст на име Стифи.
Последвалият разговор бихте могли да наречете… забравих думата, но започва с б… безразборен? Безпредметен? Не… Тъй като Смрадльо бе в обсега на разговора, двамата с Мадлин не можехме да пристъпим към същината на въпроса, така че просто си бъбрехме… безцелно — това беше думата. Просто бъбрехме безцелно за туй и онуй. Смрадльо каза, че бил дошъл да разговаря със сър Уоткин относно наближаващия училищен празник и аз се обадих:
9
Става дума за цитат от „Молитвеника“ (1662) на Англиканската църква: Отровни са като отрова на пепелянка, дори като глуха пепелянка, запушила уши и отказваща да чуе гласа на своя заклинател, колкото и изкусно да се опитва да я омагьоса. 58:4. — Б.ред.