— А, така ли? Значи ще има училищен празник?
А Мадлин каза, че празникът бил вдругиден и поради заболяването на викария се налагало господин Пинкър да се нагърби с провеждането му. Смрадльо сгърчи лице, сякаш бе захапал лимон.
Мадлин попита дали пътуването ми е било приятно и аз отговорих:
— О, да.
Смрадльо отбеляза, че Стифи толкова ще се радва на пристигането ми, а аз пуснах една от моите дискретни усмивки. После Бътърфийлд влезе да докладва, че сър Уоткин можел да приеме господин Пинкър и Смрадльо се изпари. Веднага щом вратата се затвори зад него и иконома, Мадлин стисна молитвено длани, хвърли ми един от онези нейни влажно-морни погледи и загука.
— Ах, Бърти, не трябваше да идваш. Сърцето не ми позволи да отхвърля трогателната ти молба. Знаех колко си закопнял да ме видиш отново, макар и за кратко, макар и безнадеждно… Но беше ли това благоразумно! Не е ли само излишно завъртане на ножа в раната? Няма ли близостта ми да ти причини ненужна мъка, като знаеш, че никога няма да бъдем нещо повече от добри приятели? Безполезно е, Бърти. Не трябва да се надяваш. Аз обичам Огъстъс.
Думите й, както можете да си представите, бяха музика за ушите ми. Чувствах, че тя няма да се изказва толкова решително, ако наистина съществуваше сериозен разрив между нея и Гъси. Очевидно неговото изхвърляне, че му се повръща от нея, е било мимолетно и в резултат на временно спречкване, причинено от нейна забележка, че пуши прекалено или нещо от този род. При всички случаи, каквато и да беше причината за спукването на лютнята, тя сега явно бе забравена и простена. При това положение си казах, че би трябвало да успея да се измъкна оттук веднага след закуска на другия ден. И тогава забелязах как физиономията й придоби болезнен израз и очите й се замъглиха.
— Мисълта за твоята безнадеждна любов толкова ме натъжава, Бърти — рече и добави нещо за пеперуди и звезди, което не схванах добре. — Животът е тъй трагичен, тъй жесток. Но какво мога да сторя?
— Нищо — отвърнах от сърце. — Просто продължавай да го живееш, без да ти мига окото.
— Но това ми къса сърцето!
И при тези думи избухна в неудържими ридания. Рухна на стола, закри лице с длани и му удари един голям рев. Реших, че елементарната учтивост изисква да я погладя по главата с цел успокояване. Така и направих, но сега като поглеждам назад, виждам грешката си. Спомням си Монти Бодкин от „Търтеите“, който веднъж погладил една разревана дама по главата, без да съзнава, че годеницата му стои непосредствено зад него и жадно попива с очи цялата сцена. Той ми каза, че клопката при поглаждането по главата се състои в това, че ако не внимаваш зорко, току-виж, си забравил да си отдръпнеш ръката. Просто стърчиш там с длан върху косите на субекта и никак не е изключено това да накара зрителите да свият устни.
Монти сторил тази грешка. Също и аз. А за свиването на устните се погрижи Споуд, който взе, че влезе в същия момент. Като видя Мадлин обляна в сълзи, целият се олюля от носа до кърмата.
— Мадлин! — ревна. — Какво става?
— Нищо, Родерик, нищо — отвърна тя сподавено.
И изхвърча навън, вероятно да си изплакне очите, а Споуд се завъртя на пети и ми хвърли изпепеляващ поглед. Забелязах, че е пораснал от последния път, когато го видях. В разговора си с Емералд Стоукър, ако си спомняте, го сравних с горила, но тогава имах пред вид редова горила, а не Кинг Конг, какъвто се представи пред погледа ми. Юмруците му бяха стиснати здраво, очите му мятаха мълнии и дори най-тъпият наблюдател би отгатнал, че отношението му към Бъртрам не е дружелюбно.
Шеста глава
За да разредя напрежението, го попитах дали не иска сандвич с краставичка, но той с яростен жест ми даде да разбера, че не дава пет пари за тези сандвичи, макар че ако ме питаше мен, много се мина, защото си ги биваше.
— Една кифличка?
Не, не щял и кифличка. Изглежда, беше на диета.
— Устър — каза той, като шаваше енергично с мускулите на долната си челюст, — все не мога да реша да ти строша ли врата, или да.
Моят глас беше единодушно за „не“, но той не ми даде време да го изразя.
— Аз бях изумен, когато научих от Мадлин, че си имал дебелоочието да се самопоканиш тук. Мотивът ти, разбира се, е ясен. Дошъл си да подкопаеш вярата й в мъжа, когото обича, и да сееш раздор в душата й. Като пъплеща змия — добави той и аз с интерес научих, че змиите пъплят. — Как не можа да проявиш елементарна почтеност, когато тя направи своя избор, и да изчезнеш от пейзажа. Надявал си се да я отнемеш от Финк-Нотъл.