— Наистина?
— И още как.
Надявах се, че този непринуден диалог ще стопи леда, така да се каже, и ще започнем да си бъбрим като в някой от онези старовремски светски салони, за които пише по книгите. Но уви. Мълчанието се спусна отново, но най-сетне вечерята приключи. Две минути по-късно бях на път за стаята си, където възнамерявах да прекарам остатъка от вечерта с книга на Ърл Стенли Гарднър, която си носех. Не виждах никакъв смисъл да се смесвам с тълпата в салона, където Споуд ще ми се блещи, татко Басет ще ми се въси, а Мадлин най-вероятно да ми пее стари английски песни, докато стане време за лягане. Съзнавах, че като се измъквах по терлици, извършвах социален гаф, способен да накара автора на книга за светския етикет да повдигне неодобрително вежди. Обаче големият урок, който научаваме от живота, е кога да бъдем и кога да не бъдем в центъра на събитията.
Седма глава
Не го споменах досега, бидейки зает с други неща, но по време на вечерята, както можете да си представите, нещо доста ме озадачи — загадката какво, за Бога, бе станало с Емералд Стоукър.
На онзи наш обяд тя ми каза недвусмислено, че заминава за Тотли Тауърс същия следобед с влака в четири часа и колкото и бавно да се е движел, този влак отдавна трябваше да е пристигнал, още повече, че и Гъси беше пътувал с него и се намираше благополучно в имението. Само че не можах да открия никаква следа от Емералд. Като премислих всички факти, стигнах до единственото заключение, а именно, че е избудалкала стария Устър.
Но защо? С каква цел? Задавах си тези въпроси, докато се промъквах нагоре по стълбата, където ме очакваше Ърл Стенли Гарднър. Ако ме бяхте охарактеризирали като объркан и озадачен, нямаше да сбъркате.
Заварих Джийвс да изпълнява камериерските си задължения в стаята ми и изложих проблема пред него.
— Гледал ли си филма „Изчезналата дама“13, Джийвс?
— Не, сър. Рядко посещавам кинематографични представления.
— Е добре, в него става дума за една изчезнала дама, ако следиш мисълта ми и причината, поради която го споменавам, е, че една моя приятелка явно се е изпарила яко дим във въздуха.
— Крайно мистериозно, сър.
— Ти го каза. Блъскам си главата, но всуе се опитвам да разреша загадката. Когато обядвахме вчера, тя ми каза, че заминава с влака в четири часа за Тотли, но явно не е пристигнала. Помниш ли деня, когато обядвах в „Риц“?
— Да, сър. Носехте тиролска шапка.
— Ако искаш да знаеш, няколко момчета от „Търтеите“ ме попитаха откъде я имам.
— Без съмнение, с оглед да заобикалят по-отдалеч улицата на шапкаря ви, сър.
Видях, че няма да спечеля от този спор. Насочих разговора към по-приятна и по-малко противоречива тема.
— Добре, Джийвс, ще се зарадваш да чуеш, че всичко е наред.
— Моля, сър?
— Във връзка с лютнята, която обсъждахме. Няма пукнатина. Звънти като камбанка. Научих направо от източника, че госпожица Басет и Гъси все още си гукат като гургулички. Камък ми падна.
Не очаквах да плесне с ръце и да подскочи, защото, естествено, никога не го прави, но не бях подготвен за начина, по който прие тази гореща новина. Изобщо не влезе в тон с радостното ми настроение.
— Боя се, сър, че сте прекалено оптимистичен. Възможно е чувствата на госпожица Басет да са каквито ги описахте, но с прискърбие трябва да отбележа, че от страна на господин Финк-Нотъл съществува немалко недоволство и горчивина.
Усмивката, която цъфтеше по лицето ми, повехна. Никога не е лесно да се преведат думите на Джийвс на човешки английски, но този път успях да ги схвана мигновено и целият се разтресох като вдишал амонячни соли.
— Искаш да кажеш, че тя все още е гургулица, но не и той?
— Точно така, сър. Срещнах господин Финк-Нотъл в двора на конюшнята, докато прибирах колата, и той сподели доверително своите беди. Разказът му ми причини силно притеснение.
Още една тръпка премина през тялото ми. Имах неприятното чувство, че орди стоножки щъкат нагоре-надолу по гръбнака ми. Опасявах се от най-лошото.
— Но какво се е случило? — изпелтечих аз, ако това е точната дума.
— Съжалявам, че трябва да ви уведомя, сър, но госпожица Басет е настояла господин Финк-Нотъл да спазва вегетарианска диета. Настроението му е разбираемо бунтовно и размирно.
Залитнах. И в най-черните си мисли не бях допускал нещо толкова непоправимо. На вид не му личи, защото мяза на съсухрена скарида и никога не наддава на тегло, но Гъси обича да си хапва. Ако го зърне как нагъва порциите си в „Търтеите“, всяка тения би му свалила шапка. Да му отнемете печеното, вареното и особено студения пай с месо, който той обича като родна майка, значи да го превърнете в човек, склонен на предателство, кроежи и заговори подли14, дето има една приказка, или с две думи в човек, който ще разтрогне годеж като две и две четири. С влизането си в стаята бях на път да си запаля цигара, та сега запалката падна от безжизнената ми длан.
14
Шекспир, „Венецианският търговец“, V действие, I сцена. Само че Шекспир говори за човек, комуто е чужда музиката. Б.ред.