Выбрать главу

Странно е колко често откриваш, че всяко зло е за добро. В случая имахме нагледен пример. Винаги съм смятал предишното си посещение в Тотли Тауърс за пълна загуба. Сега се убедих, че съм сбъркал. Да, това бе крайно изпитание за нервната система, но имаше и нещо, което може да се постави в кредитната част на счетоводния тефтер. Намеквам за факта, че онова гостуване ми показа пътя към кухнята. Той минава надолу по стълбите, през салона в трапезарията и оттам през вратата в дъното. Предполагах, че зад нея има някакъв коридор, водещ право при пая с месото. Едно просто начинание, което не може да се сравни със сложността на някои, които съм предприемал по тъмна доба.

За Устърови мисленето води до незабавни действия, та след по-малко от две минути вече бях на път.

Стълбището беше тъмно. Салонът беше още по-тъмен. Но аз напредвах задоволително и бях преполовил последния, когато се получи непредвидена засечка. Блъснах се в човешко тяло — последното нещо, което очаквах да срещна, и за момент… Е добре, не мога да кажа, че всичко ми причерня, защото то вече си беше от черно по-черно, но бях твърде смутен. Сърцето ми направи ефектен подскок, на който би завидял и Нижински16, и аз трескаво пожелах да бъда някъде другаде.

За жалост обаче не бях другаде. Нямах друг избор, освен да се счепкам с този среднощен мародер и когато сторих това, с радост установих, че явно бе започнал да пуши от малък, което бе забавило силно растежа му. Усетих, че е мършав като спаружена скарида и това ме въодушеви. Реших, че ще е детска игра да го стисна за гърлото и да го надвия и тъкмо вършех това много сърцато, когато ръката ми докосна стъкло и в същия момент едно сподавено „Ей, внимавай с очилата ми!“ ми подсказа, че съм поставил грешна диагноза. Не беше среднощен главорез, а старо другарче, с когото в детските години бях споделял последното си блокче млечен шоколад.

— Здравей, Гъси — казах. — Ти ли си? Взех те за разбойник.

— Да, ама не съм — отговори той наежено.

— Виждам. Но трябва да признаеш, че грешката ми е простима.

— За една бройка да се капична от сърдечен удар заради теб.

— И на мен ми се обърнаха вътрешностите. Нямаше по-изненадан от моя милост, когато ти се пръкна ненадейно. Мислех, че пътят ми е чист.

— Закъде?

— Иска ли питане? За към месния пай. Ако си оставил нещо, разбира се.

— Доста остана.

— Бива ли го?

— Много.

— Тогава да тръгвам. Лека нощ, Гъси. Съжалявам, че те обезпокоих.

Продължих по пътя си, но смутен от тази среща, изглежда закъсах леко с ориентацията. Общуването с приятели си взема своя данък. Както и да е, казано накратко, след като продължих пипнешком покрай стената, се сблъсках с един древен часовник, за чието съществуване изобщо не подозирах, а той се сгромоляса с шум, подобен на доставката на няколко тона въглища през покрива на оранжерия. Разхвърчаха се стъкла, зъбчати колела и други чаркове и както стоях, опитвайки се да отлепя сърцето от предните си зъби, лампите светнаха и пред взора ми щръкна сър Уоткин Басет.

Моментът беше рядко конфузен. Доста е неприятно да бъдеш спипан от домакина си, докато се прокрадваш из къщата му в малките часове, дори ако този домакин е горещ твой поклонник и близък личен приятел, а аз, струва ми се, вече обясних, че татко Басет не беше от моите обожатели. Той едва ме понасяше на слънчева светлина, така че в един часа сутринта сигурно черен съм му се видял.

Усещането ми за халосване с крем карамел между очите се задълбочи при вида на неговия халат. Той беше ситно човече. Явно, когато са правили съдиите, не е стигнал материалът. Но поради някаква трудна за обяснение причина колкото по-мижав е бившият съдия, толкова по-крещящ е халатът му. Неговият бе ярко виолетов на жълти жаби и не мамя публиката си, като казвам, че ми подейства като удар и ме лиши от дар-слово.

Не че щях да се разбъбря, ако той бе тапициран с нещо кротко и скромно. Просто човек никога не съумява напълно да се отпусне в компанията на някого, пред когото е стоял на подсъдимата скамейка, изричайки „Да, ваша чест“ и „Не, ваша чест“, а той ти е казал, че този път ще се отървеш само с глоба, макар че си заслужаваш две седмици в дранголника без право на обжалване. Това е особено вярно, ако току-що си потрошил стар часовник, чието добруване несъмнено му е изключително присърце. Както и да е, той започна разговора, а не аз.

— Господи Боже мой! — възкликна с всички признаци на ужас. — Вие!

Когато някой ми казва „Вие!“, не знам и сигурно никога няма да знам какво да отговоря. Едно кротко „Добър вечер“ беше най-доброто, което можах да промълвя в този случай, но дори аз почувствах, че не върши работа. За предпочитане, разбира се, от „Как сте, Басет?“ но все пак не ставаше за нищо.

вернуться

16

Вацлав Нижински (1890–1950) — балетист от знаменития Руски балет, гастролирал из цял свят. — Б.ред.