— Сънуваш ли кошмари, Джийвс?
— Рядко, сър.
— И аз. Но когато смутят съня ми, неизменно се озовавам в Тотли Тауърс и се събуждам окъпан в пот. То бяха времена, които… как беше, Джийвс?
— Изправяха пред изпитание душите мъжки3 сър.
— Изправяха ги, и то на нокти. Сър Уоткин Басет, а? — казах замислено. — Нищо чудно, че чичо Том е тъгувал безутешно. На негово място и аз щях да провеся нос. Кой друг беше?
— Госпожица Басет, сър, госпожица Бинг, кучето на госпожица Бинг и господин Финк-Нотъл.
— Олеле! Кажи-речи, цялата банда от Тотли Тауърс. А Споуд?
— Не, сър. Доколкото разбрах, поканата не се е отнасяла до Негова светлост.
— Негова какво?
— Господин Споуд неотдавна бе удостоен с титлата Лорд Сидкъп.
— Вярно. Бях забравил. Но Сидкъп или не, за мен той винаги ще си остане Споуд. На това му се вика кофти човек, Джийвс.
— Не може да се отрече властният характер на Негова светлост, сър.
— Не бих желал повторно да се мерна в полезрението му.
— Мога лесно да ви разбера, сър.
— Нито пък бих другарувал доброволно със сър Басет, Мадлин Басет, Стифи Бинг и Бартоломю. Нямам нищо против Гъси. Мяза на риба и държи тритони в спалнята си, но човек прощава подобни гадости на стар съученик. Както прощава и на стар оксфордски състудент като преподобния Пинкър склонността да се оплита в собствените си крака и да събаря поголовно къде-що види. Как беше Гъси? Бъкаше ли от жизнерадост?
— Не, сър. Господин Финк-Нотъл също ми се стори унил.
— Може би някой от тритоните му е пипнал възпаление на сливиците.
— Възможно е, сър.
— Ти никога не си гледал тритони, нали?
— Не, сър.
— Нито пък аз. Нито, доколкото ми е известно, Айнщайн и Кентърбърийският епископ. И все пак Гъси се кефи в тритонското общество и е най-щастлив, когато се гуши сред тях. Хора всякакви, Джийвс.
— Прав сте, сър. У дома ли ще обядвате?
— Не, имам среща в „Риц“ — казах аз и отидох да надяна външната обвивка на английския джентълмен.
Докато се обличах, мислите ми се върнаха към Басетови и все още се чудех за какъв дявол леля Далия е позволила замърсяването на чистия въздух на Бринкли Корт от сър Уоткин и компания, когато телефонът иззвъня и аз отидох да го вдигна.
— Бърти?
— О, здравей, лельо Далия.
Не можех да сбъркам този любим глас. Както винаги, когато разговаряме по телефона, той за една бройка да ми спука тъпанчето. Тази моя леля е била навремето изтъкната Фигура в ловджийските кръгове и са ми казвали, че от седлото можело да бъде чута не само на полето, където се намирала, но и в няколко съседни графства. Сега, оттеглила се от активното преследване на невинни лисици, тя все още се обръща към племенника си с глас, запазен преди за гълчене на хрътките, когато се отплесвали да гонят зайци.
— Значи си буден и станал? — избоботи тя. — Аз пък мислех, че още си в леглото и огласяш квартала с хъркането си.
— Малко е необичайно за мен да бъда в движение в този час — съгласих се аз, — но днес станах барабар с чучулигата и охлюва.
— Какви, по дяволите, ги бръщолевиш?
— Не питай мен, а поета Браунинг. Просто се опитах да те уведомя, че съм станал рано. Това е най-малкото, с което мога да отпразнувам завръщането на Джийвс.
— Значи се е прибрал благополучно?
— С бронзов тен и в добро здраве.
— Той и тук беше в страхотна форма. Басет силно се впечатли.
Бях щастлив от предоставената ми възможност да разреша загадката, която ме терзаеше.
— Виж сега — казах, — ти засегна нещо, върху което държа да бъде хвърлена светлина. Какво, за Бога, те накара да поканиш татко Басет в Бринкли?
— Направих го заради Том — отговори тя със сърдечен смях, който ме разтърси из основи. — Том се чувстваше угнетен напоследък по вина на това, което нарича безбожни обирджийски данъци. Знаеш колко мрази да развързва кесията.
Знаех, разбира се. Ако зависеше от чичо Том, хазната нямаше да помирише и едно пени от парите му.
— Та си помислих, че едно принудително другаруване с Басет ще отвлече мислите му — ще му покаже, че на този свят има и къде-къде по-отвратителни неща от подоходния данък. Нашият доктор ми даде идеята. Той ми разказваше за някаква болест на Хочкин, която се лекувала с арсеник. Даваш на пациента по малко отрова и той се оправя. Принципът е същият. Този Басет наистина е върхът. Като се видим, ще ти разкажа за статуетката от черен кехлибар. Той току-що я е купил за колекцията си. Показваше я на Том, когато беше тук, и злорадстваше. Том направо се гърчеше от мъка, горкият стар лешояд.
— Джийвс спомена, че бил угнетен.