— Наистина, племенницата ми най-възмутително позволява на това животно да броди свободно из…
Предполагам, че щеше да каже „къщата“, но думата остана неизречена. Моментът плачеше за бързо действие, а не за речи. Гъргорещият звук се засили и Бартоломю напрегна мускули, готов за скок. И татко Басет с неподозирана пъргавина разпери гълъбови криле и кацна до мен върху скрина. Дали подобри моето време, не мога да кажа, но на ваше място бих заложил на него.
— Това е непоносимо! — изсумтя той, когато аз учтиво се отместих, за да му сторя място. В състояние бях да погледна на така създалото се положение от негова гледна точка. Сега, в заника на живота си, когато бе натрупал пари безчет, единственото, което искаше от живота, бе да се намира възможно най-далеч от Бъртрам Устър, а ето ги тук буза до буза върху един възнеудобен скрин. Известна сприхавост бе неизбежна.
— Кофти работа — съгласих се аз. — Поведението на това животно плаче за една хубава критика.
— То направо е откачило! Познава ме отлично. Вижда ме всеки ден.
— Хм — казах аз и бръкнах в слабото място на аргументацията му, — едва ли ви е виждало в този халат.
Бях прекалено прям. Той веднага ми даде да разбера, че се е докачил.
— Какво му е на халата ми? — разпалено поиска да узнае.
— Малко е ярък, не мислиш ли?
— Не, не мисля.
— Едно темпераментно куче обаче едва ли споделя това мнение.
И млъкнах, за да се изсмея кротко, а той попита какво, по дяволите, се кикотя. Осведомих го.
— Просто си мислех как ме сърбят ръцете да халосам това куче. Бедата в такива случаи е, че човек винаги е без оръжие. Същото се случи преди години, когато един ядосан лебед ни подгони с мой приятел върху покрива на някакъв навес за лодки в имението на леля Агата. Нищо нямаше да ни достави по-голяма наслада от възможността да метнем тухла по птицата или да я цапнем с лодкарска кука, но нямахме нито тухла, нито кука. Трябваше да чакаме да се появи Джийвс в отговор на нашите викове. Ако бяхте видели Джийвс тогава! Той напредваше безстрашно…
— Господин Устър!
— Аз.
— Моля да ми спестите спомените си.
— Аз просто казвах…
— Недейте.
Настъпи мълчание. От моя страна едно наранено мълчание, защото само се опитвах да разведря ситуацията със занимателни светски разговори. Отместих се демонстративно на няколко сантиметра. Устърови не принуждават към разговор нежелаещите.
През цялото това време Бартоломю се опитваше да се присъедини към нас посредством серия от енергични скокове. За щастие Провидението в своята безкрайна мъдрост е дало на териерите къси крака, та макар и изпълнено с воля за победа, псето не успя да постигне нищо конструктивно. Колкото и упорито да следва един шотландски териер сред сняг и лед знаме със странния девиз „Все по-нагоре“17, почти винаги му се налага да се задоволи с мръсни погледи и яростен лай.
Няколко минути по-късно кацналият до мен наруши мълчанието. Несъмнено надменността в поведението ми го бе стреснала, защото в гласа му се долавяше липсваща преди мекота.
— Господин Устър.
Аз се обърнах студено.
— На мен ли говорите, Басет?
— Все трябва да можем да направим нещо.
— Защо не го глобите пет лири?
— Не можем да стоим тук цяла нощ.
— Така ли? Какво ще ни попречи?
Това му затвори устата. Той отново потъна в мълчание. Седяхме като двама траписти18, когато един глас каза: „Това пък какво е?“, и аз установих, че Стифи е сред нас.
Разбира се, появата й не ме капична от изненада. Където са шотландските териери, там е и Стифи.
Девета глава
Като се има предвид, че по-голямата част От будните часове на Стифи са посветени на накисване на невинни минувачи в септични ями, тя е далеч по-приятна за окото, отколкото заслужава. Дребна е — техническият термин, ако не се лъже, е миньон. Винаги ми се е струвало, че когато двамата със Смрадльо поемат по пътеката между църковните пейки към олтара, ако изобщо някога се стигне дотам, разликата в ръста им ще развесели от сърце зрителите от първите редици. И според мен, когато свещеникът попита Смрадльо дали е готов да вземе тази тук Стефани за законна съпруга, най-подходящият отговор ще бъде: „Ами да, разбира се, колкото я има в наличност.“
— Какво, за Бога, си въобразявате, че правите вие двамата? — попита тя, изненадана не без основание да види чичо си и стар свой приятел в сегашното ни положение. — И защо събаряте мебелите?
— Това бях аз — признах си. — Блъснах се в стария часовник. Също като Смрадльо, нали, — блъскам се в къде какво има. Ха-ха!
18
Монаси от католическия орден на Трапистите (името произхожда от местността Ла Трап във Франция), даващи обет за въздържание и мълчание. — Б. ред.