— Намали хахато — разгорещено ме парира тя. — И не смей да споменаваш себе си в едно изречение с моя Харолд. Все пак това не обяснява защо клечите там горе като лешояди връз дърво.
Татко Басет се намеси с най-обидения си глас. Това, че тя го оприличи на лешояд, макар в неговия случай сравнението да беше рядко удачно, изглежда, го засегна.
— Бяхме нападнати най-кръвожадно от твоето куче.
— Не толкова нападнати — допълних аз, — колкото гледани накриво. Не му дадохме време да ни нападне и сметнахме за най-здравословно да се оттеглим от неговата сфера на влияние преди да се захване за работа. Опитва се да ни докопа вече два часа.
Или поне на мен ми се сториха толкова.
Тя незабавно защити безсловесното си другарче.
— Горкото ангелче не е виновно. Естествено, че ви е взело за международни шпиони на щат към Москва. Да се промъквате на пръсти из къщата в този нощен час! Разбирам Бърти да го прави — все пак той е падал на главата си като бебе, но съм изненадана от теб, чичо Уоткин. Защо не си легнеш?
— С най-голямо удоволствие ще си легна — увери я татко Басет студено, — ако бъдеш така добра да отстраниш това животно. То е обществено зло.
— Много е раздразнителен — вмъкнах аз.
— То си е много добро куче, ако си гледате работата и не го закачате. Връщай се в леглото си, Бартоломю, невъзпитано момче такова! — каза Стифи и такова бе мощното излъчване на личността й, че хайванчето се обърна на пети и без да каже дума, се омете в нощта.
Татко Басет слезе предпазливо от скрина и насочи рибешкия си съдийски поглед към мен.
— Лека нощ, господин Устър. Ако смятате да трошите още от моите мебели, чувствайте се свободен и задоволете до насита странните си вкусове — каза той и също изчезна в нощта.
Стифи гледаше замислено след него.
— Ако питаш мен, чичо Уоткин не те харесва, Бърти. Забелязах как те гледаше на вечеря. Сякаш са се сбъднали най-страшните му кошмари. Е, не се учудвам, че пристигането ти му е нанесъл тежък удар. Същото беше и с мен. През живота си не съм била толкова изненадана, когато ти внезапно изплува като труп от застояло блато. Харолд ми каза, че те е молил да дойдеш, но нищо не е било в състояние да те убеди. Как така си промени решението?
При предишното ми пребиваване в Тотли Тауърс обстоятелствата ме принудиха да доверя на тази млада холера как съм поставен в очите на братовчедка й Мадлин. Затова сега не се поколебах да й изложа последните развития.
— Научих, че имало неприятности между Мадлин и Гъси, дължащи се, както бях уведомен, на принуждаването му от нейна страна да следва стъпките на поета Шели и да стане вегетарианец. Та реших да помогна като raisonneur.
— Като какъв?
— Знаех си, че тънката дипломация не е за теб. Това е френски израз и струва ми се, означава спокоен и добронамерен светски мъж, който се намесва при разрив между две влюбени сърца, за да ги събере отново. Нещо крайно съществено при сегашната криза.
— Искаш да кажеш, че ако Мадлин отреже квитанцията на Гъси, ще се омъжи за теб?
— Накратко е горе-долу така. Но макар да уважавам Мадлин и дори да й се възхищавам, аз въставам срещу перспективата усмихнатото й лице да надзърта към мен над каната с кафе през остатъка от живота ми. Така че дойдох тук, за да видя какво мога да направя.
— Не можеше да избереш по-подходящ момент. След като вече си тук, захващай се с онази работа, която Харолд ти каза, че искам да свършиш за мен.
Разбрах, че трябваше да изкоренявам злото, преди да е пуснало корени.
— Без мен. Дори не си прави устата. Познавам те с твоите работи.
— Но това е нещо много просто. Можеш да го свършиш и с главата надолу. И ще внесеш светлина и щастие в живота на един беден мърляч, който има нужда и от двете. Бил ли си скаут?
— Само като дете.
— Тогава имаш да наваксваш много загубено време и да вършиш добри дела до посиняване. Моето поръчение ще е добро начало, тъкмо като за теб, фактите са следните.
— Не искам да ги чуя.
— Може би ще предпочетеш да повикам Бартоломю отново и да му кажа да продължи оттам, откъдето прекъсна?
Джийвс би нарекъл аргумента й необорим.
— Добре де, добре. Разкажи ми всичко, но накратко.
— Помниш ли малката черна статуетка върху масата на вечеря?
— Онова грозното?
— Чичо Уоткин я купи от един човек на име Планк.
— Чух вече.
— Добре, знаеш ли колко му е платил за нея?
— Ти не каза ли хиляда лири?
— Не, не казах. Просто споменах, че толкова струва. А той я получил от горкия Планк за пет лири.
— Шегуваш се.
— Не, не се шегувам. Платил му е пет лири. И не го пази в тайна. Когато бяхме в Бринкли, показа статуетката на господин Травърс и му разказа всичко… Как я зърнал върху камината у Планк и разбрал колко е ценна и как му казал, че не струва, кажи-речи, нищо, но би дал пет лири за нея, защото знаел колко е затруднен човекът. Хвалеше се злорадо с хитростта си, а господин Травърс се гърчеше като тел за разбиване на яйца.