— Не малко, Джийвс — изпъшках аз. — Влачи бъчонката.
Не знам как Емералд Стоукър се справя с четката и палитрата, тъй като никога не съм виждал продукцията й, но тя несъмнено умее да Си служи с тиган и тенджера. Всяко домакинство би било честито да я нарече своя. С две думи, обядът се топеше в устата.
Ала зловещото поръчение на Стифи, тегнещо като секира над темето ми, тровеше апетита. Веждите ми бяха смръщени, поведението блеещо, в стомаха ми пърхаха лекокрили пеперуди. Моето обичайно слънчево аз котки го драли.
— Джийвс — казах намусено, докато той ме придружаваше до колата след приключване на обяда, — не ти ли се струва странно, че при тази ширеща се детска смъртност момиче като Стифи е оставено да дочака двайсетте си години? На това му се вика лошо управление. Как се казваше онова дърво, за което четох, че усмъртява човека, седнал под него?
— Упас22 сър.
— Тя е една упас. И бих добавил: Боже упаси да я наближи човек. Ръси бедствия наляво, надясно и накъдето очите видят. И още нещо. Лесно й е да каже безгрижно: „Занеси тази грозотия на Планк.“ А аз къде да го търся? Не мога да чукам на всяка врата в Хокли и да викам: „Извинете, вие ли сте Планк?“ Все едно да търся прословутата игла в купа сено.
— Много образно сравнение, сър. Разбирам затруднението ви. Бих предложил да се отбиете в местната поща и да отправите съответното запитване. Пощенските служители винаги разполагат с информация за местоживеенето на локалното население.
Той не грешеше. Спрях колата на главната улица в Хокли и открих, че пощата е от онези селски магазини, където в допълнение към пощенските услуги можеш да купиш цигари, тютюн за лула, вълна, близалки, канап, чорапи, ботуши, престилки, пощенски картички и бутилки с жълти безалкохолни напитки, най-вероятно газирани. В отговор на моето запитване старата дама на гишето ми каза, че мога да намеря Планк в голямата къща с червени капаци на около половин миля обратно по пътя. Тя изглеждаше малко разочарована, че търся само информация и не възнамерявам да купя чифт чорапи или кълбо канап, но понесе удара философски, а аз се затътрих назад към колата.
Спомних си въпросната къща, защото я бях отминал на идване. Впечатляваща резиденция с обширни площи прилежаща земя. Предположих, че този Планк е физически труженик в имението. Представях си го като набит, възлест старец, чийто син моряк е донесъл грозотията от някое свое плаване и никой от двамата няма и най-малка представа, че е ценна. „Ще я сложа върху полицата над камината, татко“, несъмнено е казал синът, на което старецът е отвърнал: „Бива, момче, да пукна, ако не изглежда добре тъдява.“ Или нещо подобно. Не мога да предам диалекта, разбира се. Значи те са я заврели върху полицата, а после се появил сър Уоткин с тънките си градски номера и избудалкал таткото и потомството му. Такива неща се случват под път и над път.
Стигнах до къщата и щях да почукам на вратата, когато отвътре се появи забързан възрастен господин с квадратно лице, почерняло от слънцето, сякаш бе прекарал доста време на открито без чадър.
— А, ето ви и вас — зарадва ми се той. — Надявам се, че не съм ви накарал да чакате. Имахме футболна тренировка, та съм изгубил представа за времето. Влизайте, добри ми човече, влизайте.
Излишно е да казвам, че подобно сърдечно посрещане на човек, който независимо от достойнствата си му беше напълно непознат, затопли съществено душата ми. И с чувството, че неговото поведение прави чест на глостърширското гостоприемство, аз го последвах през салон, обилно наръсен с глави на лъвове, леопарди, гну и друга фауна в стая с френски прозорци, отворени към градината. Тук той ме остави, за да донесе питиета, защото първият му въпрос беше дали бих желал нещо за разквасване на сливиците, на което отговорих утвърдително с нескрит и подчертан ентусиазъм. Когато се върна, той ме завари да разглеждам фотографиите по стената. На онази, която съзерцавах в момента, фигурираше училищен футболен отбор и не бе трудно да установя самоличността на малолетния престъпник, седнал с топката в средата.
— Вие? — попитах.
— Аз — отговори той. — Последната ми година в училище. През онзи сезон бях капитан на отбора. А това е старият Скръби Уилоуби, седнал до мен. Бърз защитник, но така и не се научи да връща топката.
— Не може да бъде! — шокирах се аз. Нямах представа за какво говори, но казаното бе достатъчно, за да разбера, че този Уилоуби е бил крайно неапетитна личност. Затова, когато ме доосведоми, че горкият стар Скръби умрял от цироза в Малайзия, аз изобщо не се изненадах. Явно онези, които така и не се научават да връщат топката, свършват зле.
22
Високо дърво, разпространено в горите на остров Ява, чиято кора изпуска силна отрова. — Б.ред.