— Приятелчето от другата ми страна е Смайлър Тод, център нападател.
— Център нападател значи?
— При това много добър. По-късно игра за Кеймбридж. А вие какво ще кажете за Ръгби?
— Мисля, че не го познавам.
— Говоря за ръгби футбола.
— О, а… Не, никога не съм си падал по него.
— Така ли?
— Да.
— Господи!
Стана ясно, че се сринах в очите му, но той беше домакин и успя да се пребори с чувството за гадене.
— Винаги съм бил луд по ръгбито. Но не съм го играл много след училище, защото ме натириха в Западна Африка. Опитах се да обуча туземците на играта, но бях принуден да вдигна ръце. Твърде много смъртни случаи с последвалите неизбежни кървави междуособици. Сега съм в оставка и се установих тук. Опитвам се да превърна Хокли в най-доброто ръгби село в околността и мога да кажа за младежите, че се справят доста добре. Но се нуждаем от добър център нападател и все не мога да намеря подходящ. Но на вас едва ли ви се слуша всичко това. Интересува ви моята бразилска експедиция.
— О, били сте в Бразилия?
Изглежда, казах нещо неуместно, както често ми се случва. Той се облещи.
— Не знаете ли, че съм бил в Бразилия?
— Никой нищо не ми казва.
— Мислех, че са ви подготвили накратко в редакцията. Все пак е глупаво да изпращат репортер да бие целия този път, без да му кажат за какво го пращат.
Аз съм доста съобразителен и тутакси включих, че някъде са се преплели жиците.
— Да не би да очаквате репортер?
— Разбира се, че очаквам. Вие не сте ли от „Дейли Експрес“?
— Съжалявам, не съм.
— Помислих, че сте човекът, който трябваше да ме интервюира за бразилските ми пътешествия.
— О, вие сте пътешественик?
Отново казах нещо неподходящо. Той явно беше наранен.
— А за какъв ме взехте? Името Планк не ви ли говори нещо?
— Името ви е Планк?
— Разбира се.
— Виж ти, какво странно съвпадение — казах заинтригуван аз. — И аз търся някой си Планк. Не вие, а някой друг. Чичката, който ми трябва, е набит селски труженик, вероятно жилав и корав, и има син моряк. Тъй като носите същото име като него, сигурно, ще проявите любопитство към историята, която смятам да ви разкажа. Имам тук — казах аз и извадих онова грозното от джоба си — нещо любопитно.
Той се оцъкли насреща му.
— Откъде сте го взели? Това е малка туземна скулптура, която забърсах в Конго, а после продадох на сър Уоткин Басет.
Аз се шашнах.
— Вие сте му я продали?
— Определено.
— Пресвета моя лельо!
Изпитах неподправено бойскаутско вълнение. Харесвах този Планк и се възрадвах, че съм в състояние да извърша в негова изгода добро дело. Чувствах, че след няколко мига той ще плесне с ръце, ще ме прегърне и ще изхлипа: „Бог да благослови Бъртрам Устър!“ За пръв път се почувствах щастлив, че Стифи ме натовари с тази мисия.
— Тогава ето какво ще ви кажа — започнах. — Ако просто ми дадете пет лири…
Млъкнах. Той ме гледаше със студен оцъклен поглед, с който без съмнение е гледал покойните лъвове, леопарди и гнута, чиито останки можеха да се видят в салона. Мои приятели от „Търтеите“, опитвали се да изръсят клубния ни милионер Уфи Просър за незначителен заем, колкото да изкарат до следващата сряда, ми го описваха с точно такъв поглед.
— О, значи това било! — каза той и дори татко Басет не би могъл да го каже по-неприятно. — Загрях ти номера. Срещал съм такива като теб по целия свят. Няма да получиш никакви пет лири, мой човек. Остани, където си, и да не си мръднал. Ще повикам полицията.
— Няма да е необходимо, сър — каза един изпълнен с уважение глас и Джийвс влезе през френския прозорец.
Единадесета глава
Неговата поява предизвика у мен внезапно оцъкля не и струва ми се, стреснато изкрякване. Последният човек, когото бих очаквал да съзра. И как се беше озовал тук, акълът ми не стигаше. Понякога имах чувството, че се материализира като индийски факир, дето се стопява във въздуха в Бомбай и след пет минути цъфва в Калкута.
Нито пък разбрах как бе отгатнал, че младият господар е загазил и се нуждае спешно от помощта му, освен ако всичко не се дължеше на онова, което, ако не се лъжа, се нарича телепатия. Но така или иначе, той бе тук с изпъкналата си отзад глава (поради изобилие на сиво вещество) и с онова изражение на кротка интелигентност върху лицето, което се получава от консумацията на много риба, и аз се зарадвах на присъствието му. Знаех от опит колко го бива да измъква накиснатите от калта, а в този момент делата на Устър тънеха в най-лепкавата и неблагоуханна кал, в която някога са били сритвани.