Мисля, че ако Споуд беше с около три стъпки по-нисък и не толкова широк в раменете, щях да му се изхиля присмехулно в лицето и твърде възможно дори да му хвърля в лицето батистената си кърпичка.
Той ме пронизваше с поглед и дори не подозираше на какво магаре щеше да се направи, преди още ясното слънчице да залезе.
— Току-що претърсих стаята ти.
— Така ли? Ти ме учудваш. Да не би да търсиш нещо?
— Знаеш какво търся. Онази кехлибарена статуетка, за която ти каза, че чичо ти дава мило и драго.
— А, онази? Разбрах, че била в стаята с колекцията.
— Кой ти каза?
— Един обикновено добре информиран източник.
— Да, ама вече не е в стаята с колекцията. Някой я е задигнал.
— Това ме изумява.
— И като казвам „някой“, имам предвид един хлъзгав крадец на име Устър. Предметът не е в спатията ти, не е и в колата ти, следователно трябва да е у теб. Обърни си джобовете.
Уйдисах му на акъла най-вече защото бях повлиян от факта, че количествено той видимо изпълваше хоризонта. Пред някое джудже от цирка щях да бъда доста по-неуслужлив. След като го конфронтирах със съдържанието на джобовете си, той разочаровано изсумтя, сякаш се бе надявал на нещо по-добро, гмурна се в колата, бръкна в жабката и надникна под седалките. В този момент се появи Стифи и с любопитство се зае да попива гледката на необятното дъно на панталоните му.
— Какво става? — попита тя.
Този път си позволих да се изхиля присмехулнно. Стори ми се тъй уместно.
— Спомняш ли си онази черна грозотия, дето беше върху масата за вечеря? Била изчезнала, а на Споуд му хрумнала оригиналната идея, че аз съм я задигнал и я държа… Не инкогнито… Как беше?
— Инкомуникадо24.
— Той мисли, че я държа инкомуникадо.
— Така ли?
— Така твърди той.
— Този човек е магаре.
Споуд се извъртя, морав от физическото натоварване във връзка с претърсването. Приятно ми стана, че докато е надничал под седалката, се беше изплескал със смазка. Той изгледа Стифи, явно невярващ на ушите си.
— Магаре ли ме нарече?
— Естествено. Научена съм от цяла върволица гувернантки винаги да казвам истината. Що за хрумване да обвиняваш Бърти за кражбата на онази статуетка.
— Наистина прозвуча глупаво — съгласих се аз. Бих добавил чудато, парадоксално, фантастично, нечувано, куриозно и парадоксално. Или май споменах вече парадоксално?
— Предметът си е в стаята с колекцията на чичо Уоткин.
— Няма го.
— Кой казва?
— Аз казвам.
— Е, аз пък ти казвам, че е там. Иди и виж, ако не ми вярваш. Престани, Бартоломю, проклето куче такова! — изрева Стифи, рязко сменяйки темата, и хукна да преговаря с добичето, което бе изнамерило нещо в последния стадий на разложение и с нескрита наслада бързаше да се овъргаля цялото в него. Шотландските териери вонят дори когато са прясно изкъпани. Прибавете към естествения им аромат този на споминал се плъх и ще получите прекалено мощен букет за човешкия нос. Последва кратък и неравен спор и Бартоломю, проклинайки здравата, както си му е редът, бе повлечен към ваната.
Минута или две по-късно Споуд се завърна с доста провесен нос.
— Май че бях несправедлив към теб, Устър — каза той и аз се изумих, че е способен да говори толкова смирено.
Устърови са великодушни. Ние не размазваме победените под железния си ботуш.
— Да не би предметът наистина да е там?
— Ами… да.
— Е, добре. Всички грешим.
— Можех да се закълна, че го нямаше.
— Вратата не е ли заключена?
— Заключена е.
— Също като в криминалните романи, дето има заключена стая без прозорци и една хубава сутрин, не щеш ли, откриваш вътре милионер със стърчащ от гърдите му ориенталски кинжал. Имаш смазка на носа.
— Така ли? — каза той и се опипа.
— Сега имаш и на бузата. На твое място бих се присъединил към Бартоломю във ваната.
— Така и ще направя. Благодаря ти, Устър.
— Няма защо, Споуд, или по-скоро Сидкъп. Не жали сапуна.
Няма нищо по-ободрително за човека от гледката как силите на мрака се препъват и си удрят палеца на крака. Аз с леко сърце се запътих към къщата. Сякаш от плещите ми се бе смъкнал непосилен товар. Птички пееха, насекоми жужаха и се опитваха да кажат: „Всичко е наред. Бъртрам отърва кожата.“ Едно нещо обаче съм наблюдавал безпогрешно и то е, че освободя ли се от някой проблем, съдбата рядко пропуска да се присламчи и да ми пробута нещо друго, сякаш е любопитна да види какво натоварване може да понесе трафикът. Изигра редовния си номер в сегашния случай. Убедена, че трябва да се тревожа за нещо друго, тя си плю на ръцете и се залови за работа, позволявайки на Мадлин Басет да ме сгащи, докато минавах през вестибюла.