Дори ако беше в обикновеното си завея но състояние, щеше да е последният човек, с когото бих искал да разменя дума, но уви, състоянието й далеч не бе такова. Нещо се беше случило и повехналото униние липсваше, а очите й бълваха огън, който ме изпълни с неназован ужас. Видимо беше под пара и ми стана ясно, че каквото и да каже, Устър нямаше да плесне с ръце и да запее осанна като херувим и серафим, ако не греша терминологията. След миг само ми разкри какво я яде отвътре и го сервира без онова, което май се нарича увертюра или преамбюл.
— Бясна съм на Огъстъс! — каза тя и сърцето ми замря. Сякаш семейният призрак на Тотли Тауърс, ако съществуваше такъв, бе положил ледена длан връз него.
— Защо, какво се е случило?
— Държа се крайно грубо с Родерик.
Не й повярвах. Само световен шампион по борба би се държал грубо с необятен гардероб като Споуд.
— Не е възможно.
— Искам да кажа, че се изрази много грубо за Родерик. Каза, че му се гади от него и му е писнало да го гледа как се носи напред-назад из имението, сякаш е негово, и дали си нямал собствен дом. Освен това каза, че ако татко имал една унция мозък в повече от билярдна топка, щял да му иска да плаща наем. Изобщо беше извънредно сопнат.
Сърцето ми спря напълно. Няма да преувелича фактите, ако кажа, че бях изумен и шашнат. Казах си, че това беше последният пример какво можеше да стори вегетарианската диета на един приятел, променяйки го за миг от ровко в твърдо сварено яйце. Не се съмнявам, че кръгът на поета Шели е забелязал същото нещо у поета Шели.
Опитах се да смажа скърцащите панти.
— Сигурно само се е пошегувал, не мислиш ли?
— Не, не мисля.
— Не го ли каза с игрива искрица в очите?
— Не.
— Нито с лекокрил смях?
— Не.
— Пропуснала си да забележиш.
— Мислеше всяка дума, която изрече.
— Тогава е било само моментен пристъп на… как му се викаше… раздразнителност. Всички ги получаваме.
Тя изскърца с няколко зъба.
— Нищо подобно. Беше груб и язвителен и е такъв от доста време насам. Забелязах го първо в Бринкли. Една сутрин се разхождахме из зелените площи. Тревата цялата беше под нежно покривало роса и аз го попитах дали не му се струва понякога, че те са брачните воали на елфите, а той отговори остро: „Не, никога“, и добави, че през живота си не бил чувал по-голяма глупост.
Разбира се, той беше напълно прав, но нямаше смисъл да изтъквам това на момиче като Мадлин Басет.
— А онази вечер, докато наблюдавахме как слънцето чезне, аз прошепнах, че залезите винаги ми напомнят за Благословената девица25, надничаща от златния небесен чертог, а той каза: „Кой?“ и аз отговорих: „Благословената девица“. Тогава той отвърна: „Никога не съм чувал за нея“ и добави, че от залезите му се гади, а също и от Благословената девица. И нещо го стържело отвътре.
Видях, че пак ми е време да бъда резоньор.
— В Бринкли ли каза?
— Да.
— Разбирам. Значи след като си го накарала да стане вегетарианец. Сигурна ли си — продължих аз, резоньорствайки като невидял, — че си постъпила мъдро, като си го обрекла на спанак и плява? Мнозина горди духове въстават, лишени от насъщните си протеини. И не знам дали ти е известно, но медицинските изследвания са установили безусловно, че идеалната диета е тази, при която животинските и растителните храни са балансирани. Свързано е с някакви киселини, необходими за тялото.
Не твърдя със сигурност, че тя изсумтя, но звукът, който издаде, го докара успешно на изсумтяване или изпръхтяване.
— Ама че глупости!
— Това твърдят лекарите.
— Кои лекари?
— От Харли Стрийт26.
— Не го вярвам. Хиляди хора вегетарианстват и се радват на прекрасно здраве.
— Телесно здраве, да — вметнах аз, умно използвайки спорния момент. — Но какво ще кажеш за душата? Ако внезапно лишиш един мъж от пържолите и котлетите, това съсипва душата му. Веднъж леля Агата накара чичо Пърси да стане вегетарианец и цялата му природа се вкисна. Не че — бях принуден да призная — тя вече не беше порядъчно вкисната, каквато по правило е природата на всеки, влизащ в постоянен контакт с леля Агата. Басирам се, че това не му е наред на Гъси. Той просто се нуждае от един-два овнешки котлета под колана.
25
Става дума за поемата на английския поет и художник Данте Габриел Розети (1828–1882) „Благословената девица“, която нетърпеливо очаква на небето нейният любим да се присъедини към нея. — Б.ред.