— Да, ама няма да ги получи. И ако продължи да се държи като намусено дете, ще знам какво да направя.
Спомням си как веднъж Смрадльо Пинкър ми разказа, че към края на престоя му в Оксфорд отишъл в един парк и там разпръсквал светлината на Словото, когато един уличен продавач го сритал в корема. Той каза, че в резултат на ритника се сдобил с някакво особено, объркано, съноподобно чувство и същото това чувство ме споходи и мен при тези злокобни думи на Мадлин Басет. Тя ги процеди през стиснати зъби и сякаш подкованият ботуш на продавач на портокали и банани ме уцели в слънчевото сплетение.
— Ъ… какво смяташ да правиш?
— Каквото смятам да правя, ще го направя.
Аз предпазливо заопипвах почвата.
— Ако предположим… не че е вероятно да се случи, разбира се… но да предположим, че Гъси, подлуден от продължителното въздържание, се отклони от правия път и се подплати с… да речем, напосоки с месен пай. Тогава какво?
Не съм предполагал, че е способна да пронизва с поглед, но точно това ми се случи. Дори очите на леля Агата не са се забивали по-дълбоко и по-болезнено в мен.
— Да не би ти, Бърти, да ми казваш, че Огъстъс се храни с месен пай?
— Опазил ме Господ! Това беше само… кажи го де…
— Не те разбирам.
— Как се наричат въпросите, дето всъщност не са въпроси? Започва с х. Хипотенузни? Хомопатични? Не, хипотетични. Това беше само един хипотетичен въпрос.
— Така ли? Е, тогава отговорът ми е, че ако до мен стигне слухът как Огъстъс се е тъпкал с плътта на безмилостно заклани беззащитни и безобидни животни, повече няма да имам нищо общо с него.
И с тези думи тя се оттегли, като ме остави само злочеста обвивка от предишното ми „аз“.
Тринадесета глава
На другия ден пукването на зората ни донесе ясно и слънчево време. Или поне с такова впечатление останах. Самият аз не я видях да пука, тъй като едва призори потънах в метежен сън, но когато мъглите на съня се вдигнаха и аз отново бях в състояние да забележа външния свят, слънчевите лъчи се сипеха през прозореца, а ухото бе нападнато от врещолевенето на не по-малко от седемстотин и петдесет птичи разновидности, никоя от които, за разлика от мен, си нямаше и повей от проблем. Не бях виждал по-безгрижна компания и колкото повече ги слушах с погнуса, толкова повече ми се вкисваше душата, защото тъжовността ме бе белязала за своя плячка27, дето има една приказка, и цялата тази бойкост и ревностност само даваха храна за мрачното ми настроение след вчерашния разговор с Мадлин Басет.
Както разбирате, нейните заключителни слова ме сръгаха яко в междуребрието. Ясно стана, че това вече не е спречкване на двама влюбени, което се забравя след две-три сълзи и целувки, ами истинска първокласна бездна, зейнала и под моите нозе. И ако не се вземеха незабавни мерки чрез съответните канали, тя като нищо можеше да извади лютнята от строя и да й запуши во веки устата. А как да предприема въпросните мерки, хабер си нямах. Два железни характера се бяха сблъскали. От една страна, имахме силното предубеждение на Мадлин към плътта като храна за плътта, а от друга — твърдата решимост на Гъси да получи всички резени от бута, които по право му се полагаха. И аз се питах каква ли ще е реколтата и все още тръпнех при мисълта какво ли крие бъдещето, когато Джийвс се вмъкна в стаята със сутрешната чаша чай.
— Ъ? — казах разсеяно, докато той я поставяше върху масата. Обикновено скачам при вида на освежаващата течност като тюлен пред резен риба. Но сега бях умислен. Или разсеян, ако предпочитате да го кажете по този начин.
— Казах, че имаме голям късмет с прекрасното време за училищното празненство, сър.
Рязко подскочих и седнах, като съборих чашата със сръчност, на която би завидял и преподобният Х. П. Пинкър.
— Днес ли е?
— Този следобед, сър.
Изстенах отдън душа.
— Само това липсваше, Джийвс.
— Моля, сър?
— Последната сламка.
— Да не би нещо да ви тревожи, сър?
— Тревожи ме и още как. Самите основи на ада се клатят. Как наричаш това, когато два народа отначало са като другарчета, а после, започват да се наричат кръвопийци и нехранимайковци?
— Обичайната фраза би била, че отношенията са се влошили, сър.
— В такъв случай отношенията между госпожица Басет и Гъси са се влошили. Той, както знаем, вече недоволства, а сега и тя мръщи вежди. Оскърбена е от една негова пренебрежителна забележка по адрес на залеза. Тя има високо мнение за залезите, а той й казал, че му се гади от тях. Можеш ли да повярваш?
27
Бърти цитира неточно стих от поемата на Томас Грей (1716–1771) „Ода за смъртта на любимата котка“. — Б.ред.