— Несъмнено във връзка с епизода със сър Уоткин и твърдо свареното яйце, сър.
— Само не ми казвай, че Смрадльо го е хвърлил.
— Не, сър, смята се, че грубиянът е бил на доста по-невръстна възраст. Импулсивната му постъпка обаче доведе до пренеприятни последици. Накара сър Уоткин да се усъмни в мъдростта на решението да се довери викарство на курат, неспособен да поддържа реда на едно училищно празненство. Госпожица Бинг изглеждаше крайно разстроена, докато ми доверяваше тази информация. Тя предполагала — цитирам я буквално, — че заекът бил вече в торбата и естествено, сега е силно обезпокоена.
Изпразних чашата си и замислено запалих цигара. Ако Тотли Тауърс искаше да ме превърне в циник, добре се справяше.
— Има някакво проклятие върху този дом, Джийвс. Накъдето и да погледнеш, навред увехнали мечти и разбити надежди. Има нещо във въздуха. Колкото по-скоро се измъкнем оттук, толкова по-добре. Дали да не…
Щях да добавя „избягаме довечера“, но в този момент вратата се отвори и Споуд стремглаво нахълта вътре, с което избърса думите от устните ми и ме накара да повдигна една-две вежди. Започвах да изпитвам неприязън към навика, който той явно придобиваше, да ми цъфва, когато не го сея, като дяволче в пантомима. Не му казах нещо неприятно само защото не ми хрумнаха по-сдържани слова. Така че надянах маската и заговорих с любезността на безупречния домакин.
— А, Споуд. Влез и се разполагай по столовете казах аз и тъкмо да добавя, че ние Устърови държим вратата си широко отворена, когато той ме прекъсна с недодяланата рязкост, характерна за тези човекогорили. Родерик Споуд може и да притежава добри страни, макар че аз така и не съм ги забелязвал, но и най-горещият му почитател не би го нарекъл радушен.
Четиринадесета глава
— Виждал ли си Финк-Нотъл? — бяха думите му.
Не ми хареса тонът му, нито как изглеждаше. Забелязах, че устните му потрепват, а очите блестяха със светлина, която, мисля, се нарича заплашителна. Допуснах, че не издирва Гъси в дух на приятелство и взаимно разбиране и затова малко разводних истината, както постъпва благоразумният човек в такива случаи.
— Не, не съм. Току-що се върнах от имението на чичо си в Уърстършир. Възникна неотложен семеен проблем и трябваше да се погрижа за него, та за жалост пропуснах училищното празненство. Много съм разочарован. Ти не си виждал Гъси, нали, Джийвс?
Той не отговори, вероятно защото го нямаше в стаята. Общо взето, предпочита да се изсули дискретно, когато младият му господар приема гости от висшето общество, и никога не забелязваш как го прави. Сякаш се изпарява във въздуха.
— За нещо важно ли искаше да го видиш?
— Не. Просто искам да му извия врата.
Веждите ми, които се бяха върнали в нормалното си положение, отново се вирнаха.
— Наистина, Споуд! Внимавай да не ти се превърне в навик. Съвсем наскоро предъвкваше идеята да извиеш моя врат. Мисля, че трябва да обуздаеш тази склонност да дишаш във врата на хората и да смажеш напъните, преди да е станало късно. Без съмнение си казваш, че всеки момент можеш да се откажеш, стига да решиш, но няма ли опасност това да ти стане навик? Защо ти е да извиваш врата на Гъси?
Той взе да скърца със зъби, поради което известно време мълча. После сниши глас, макар че наоколо нямаше жива душа освен моята.
— Мога да говоря откровено с теб, Устър, защото ти също я обичаш.
— Аз? Кой?
Май трябваше да кажа „кого“, но тогава не ми хрумна.
— Мадлин, разбира се.
— А, Мадлин…
— Както ти казах, винаги съм я обичал и нейното щастие ми е много скъпо. Бих се нарязал на парчета, само за да я царя с мигновено удоволствие.
Не можах да проследя последната му мисъл, но преди да попитам дали момичетата си падат да зяпат как хората се режат на парчета, той продължи:
— За мен беше голям удар, когато тя се сгоди за този… Финк-Нотъл, но приех постъпката й, понеже мислех, че от това зависи нейното щастие. Макар и изумен, седях и мълчах.
— Много благородно.
— Дума не обелвах, с която да й намекна за чувствата си.
— Браво.
— Стигаше ми тя да е щастлива. Всичко останало нямаше значение. Но когато стана ясно, че Финк-Нотъл е безпътник…
— Кой, Гъси? — гръмнах се аз. — Той е последният човек, на когото бих лепнал такъв етикет. Чист като сняг, бих казал, ако не и повече. Кое те кара да мислиш, че Гъси е разпуснат?
— Фактът, че го видях да целува готвачката преди по-малко от десет минути — каза Споуд през зъби, с които съм сигурен, че скърцаше. После се метна през вратата и изчезна.
Колко време останах неподвижен като манекен във витрина, не мога да кажа. Вероятно не много, защото, когато животът се завърна в скованите ми крайници и аз излязох в откритите простори да търся Гъси, за да го предупредя за спадналото атмосферно влияние, вещаещо циклони в околностите му, Споуд все още се виждаше в далечината. Той изчезваше в североизточна посока, така че, с цел да не се сблъскам с него, докато още е сприхав, аз свих на югозапад и открих, че не съм можел да избера по-мъдра посока. Насреща ми имаше тисова алея или нещо подобно и щом навлязох в нея, съзрях Гъси. Стоеше вкопан като в транс и тъпата му неподвижност в момент, когато би трябвало да бяга като заек, ме фрасна през очите и вложи допълнителна изразителност в моето „Хей!“, с което привлякох вниманието му.