Винаги се радвах на срещите ни, защото тя притежаваше нещо майчинско, което намирах за успокоително. Беше от ласкавите, преливащи от съчувствие момичета, пред които можеш да разголиш неволите си с увереността, че ръката ти ще бъде държана, а главата кротко помилвана. Аз бях все още напушен заради Джийвс и тиролското ми щастие и разбира се, веднага й се изплаках на рамото, а тя тутакси се притече да ме уталожва. Каза, че Джийвс бил досущ като баща й, и ме увери, че съм бил съвършено прав да демонстрирам кадифен юмрук в желязна ръкавица, или май беше обратното, защото не е хубаво да се оставяш да те подритват. Нейният баща, каза тя, винаги се опитвал да сритва отзад къде когото види и според нея не бил далече денят, когато някой горд дух щял да се обърне и да го фрасне по носа — което, каза тя и аз единодушно се съгласих с нея, щяло да му бъде от подчертана полза.
Бях толкова признателен за тези мъдри женски слова, че я поканих на театър още следващата вечер. Тя обаче не можела.
— Заминавам днес следобед при едни хора в провинцията — каза със съжаление.
— Ще останеш ли дълго?
— Около месец.
— На едно и също място през цялото време?
— Разбира се.
Каза го небрежно, но аз се улових, че я гледам с голямо уважение. Самият аз и досега не съм открил домакин и домакиня, способни да изтърпят присъствието ми повече от седмица. Всъщност, да си кажа правичката, далеч преди изтичането на седмицата разговорът на масата неизменно се завърта към въпроса колко добри били железопътните услуги до Лондон, а присъстващите неприкрито чакаха с изплезени езици Бъртрам да се възползва от тях. Да не споменавам разписанията, които намирам в стаята си, с голям кръст върху влака в 2:35 часа и добавено с молив до него: „Много удобен. Горещо ви го препоръчваме.“
— Как се казват тези хора? — попитах.
— Басет. Живеят в Глостършир.
Аз трепнах.
— Къщата се нарича…
— Тотли Тауърс?
Този път тя трепна.
— Значи ги познаваш? Разкажи ми за тях.
Бях донякъде изненадан.
— Защо, ти не ги ли познаваш?
— Само госпожица Басет. Как изглеждат останалите?
Бях рядко добре информиран източник, но се поколебах да разкрия пред това крехко девойче в какво гнездо на отровни оси се набутва. Но после реших, че истината трябва да бъде изречена, без да се премълчава нищо. Щеше да е жестоко да крия фактите и да я оставех да замине за Тотли Тауърс нищо неподозирани.
— Обитателите на въпросната колония за прокажени — казах аз — са сър Уоткин Басет, дъщеря му Мадлин, племенницата му Стефани Бинг, мъж на име Споуд, който отскоро е започнал да се подвизава като лорд Сидкъп, и шотландският териер на Стифи Бартоломю. Ще направиш добре, ако не изпускаш последния от поглед, в случай че се озове в близост с глезените ти, защото хапе като дракон и жили като пепелянка. Значи познаваш Мадлин Басет? Какво мислиш за нея?
Тя, изглежда, преживяше чутото и премисляше какво да каже. Когато заговори, в гласа й долових предпазливост.
— Тя голяма приятелка ли ти е?
— Пепел ти на езика.
— Е добре, видя ми се лигава.
— Тя си е лигла.
— Разбира се, много е красива. Не може да й се отрече.
Аз поклатих кратуната си.
— Външният вид не е всичко. Признавам, че всеки пълнокръвен султан или паша̀ би си строшил краката да прибави Мадлин Басет към персонала на харема си, но още преди края на първата седмица ще зарони горчиви сълзи за своята импулсивност. Тя е фрашкана до хрилете с лигави глезотии. Смята, че звездите са венчето от маргаритки на дядо Боже, че зайците са гномчета на служба при вълшебната фея и че всеки път, когато някоя вълшебница си издухва мъничкото носле, се ражда бебе. А на всички ни е известно, че тая работа не става по този начин.
— И аз останах с подобно впечатление от нея.
— Стигаме сега до сър Уоткин Басет, бащата на Мадлин.
— Да, тя го спомена.
— И има защо. Може да прозвучи твърде силно по адрес на всеки човек, но аз бих класифицирал сър Уоткин Басет като по-голяма смрад дори от баща ти.
— Ти би нарекъл татко смрад?
— Не и в лицето му.
— Той те има за пълно куку.
— Милият.
— И не бих казала, че греши. Така или иначе, не е толкова лош, ако знаеш как да го подхванеш.
— Твърде е възможно, но ако мислиш, че зает човек като мен има време да подхваща баща ти, много грешиш. Между другото, като казах „смрад“, та се сетих, че съществува един компенсиращ аспект от живота в Тотли Тауърс в лицето на преподобния Харолд (Смрадльо) Пинкър, местният курат. Ще ти допадне. Играл е футбол в националния отбор. Но внимавай със Споуд. Висок е два метра и притежава поглед, с който отваря стрида от двайсет метра. Спомни си всички горили, които някога си срещала, и ще получиш някаква представа.