Осемнадесета глава
Първото нещо, което се натрапваше на сетивата, бе рядко ефектното му насинено око. Подобно не се среща по път и над път и в първия момент аз се озадачих как най-подходящо да реагирам на гледката. Някои с подобни очи търсят съчувствие, други предпочитат да се правиш, че не си забелязал нищо необичайно във външния им вид. Прецених за най-мъдро да го поздравя с едно безгрижно „А, Споуд“, което и направих, макар че като си помисля сега, „А, Сидкъп“ щеше да е по-подходящо. Докато произнасях думите, осъзнах, че той ме гледа зловещо с незатвореното си око. Споменах тези негови очи като способни да отворят стрида от шестдесет крачки и дори когато само едното от тях функционираше, мощта на погледа му бе обезпокоителна. Погледът на леля Агата има върху мен сходно въздействие.
— Търсех те, Устър — каза той.
Произнесе думите с неприятно стържещия глас, с който навремето е държал последователите си в трепет. Преди да наследи новата си титла, той се числеше сред диктаторите, от които по едно време бъкаше столицата, и се движеше с тълпи подчинени по черни шорти, крещящи „Хайл, Споуд“. Когато стана лорд Сидкъп, се отказа от диктатурата си, но все още бе склонен да се обръща към всички така, сякаш ругаеше някой член от антуража си, задето си е изплескал шортите.
— Така ли? — казах аз.
— Така. — Той млъкна за момент, продължавайки да ме фиксира с очи и после уточни: — Така значи!
„Така значи!“ също се вписва добре сред „Вие!“ и „Ха!“, за които не е лесно да се намери подходящ отговор. И тъй като нищо умно не ми хрумна, аз просто запалих цигара с преднамерена небрежност, въпреки че е много възможно да не съм я постигнал. Той продължи.
— Значи бях прав!
— Ъ?
— В подозренията си.
— Ъ?
— Те бяха потвърдени.
— Ъ?
— Спри да ъкаш, червей жалък, и ме слушай!
Аз реших да му играя по гайдата. Може да сте предположили, че след като съвсем неотдавна го видях повален от преподобния Х. П. Пинкър, а след това проснат наземи от Емералд Стоукър с нейния леген, сега ще се отнеса с презрение към него като към ситна цаца и бих му се изрепчил остро, задето ме нарече жалък червей. Но в интерес на истината това и през ум не ми мина. Вярно, той понесе удари съдбовни, но духът му си бе непокътнат, а могъщите бицепси както винаги наподобяваха на железни въжета, та от моя гледна точка, ако той изявяваше желание да не ъкам, аз разбирах и от една дума.
Продължавайки да ме пронизва с дежурното си око, той каза:
— Случайно минах през салона.
— Да?
— Ти говореше с леля си.
— Да?
— Престани да дакаш, дявол да те вземе!
Ограниченията, които ми налагаше, затрудняваше възможностите ми да давам своя принос към разговора, но не виждах какво мога да направя. Запазих изпълнено с достойнство мълчание, а той възобнови забележките си.
— Леля ти те подкокоросваше да задигнеш кехлибарената статуетка на сър Уоткин.
— Нищо подобно.
— Ще прощаваш, но тъй като бях сигурен, че ще се опиташ да отхвърлиш обвинението, предвидливо си водих бележки. Статуетката беше спомената и ти каза: „Ще е доста трудна работа.“ Тя тогава явно те подкани да не пестиш усилия, защото ти каза: „Добре, ще направя каквото мога. Знам как ламти чичо Том за статуетката. Разчитай на мен, лельо Далия.“ Сега ли му е времето да си правиш гаргара?
— Не си правя гаргара — поправих го аз. — Просто безгрижно се смея. Защото си схванал погрешно цялата работа, макар че начинът, по който си успял да запишеш разговора, ти прави чест. Да не би да стенографираш?
— Какво съм разбрал погрешно?
— Леля Далия ме помоли да се опитам да купя предмета от сър Уоткин.
Той изпръхтя и каза: „Ха!“, а аз си помислих, че е несправедливо да хака, щом не ми е позволено да ъкам и дакам. Би трябвало да има равнопоставеност в тези неща, иначе закъде си?
— Да не би да очакваш да повярвам?
— Не го ли вярваш?
— Не. Аз не съм магаре.
Това, разбира се, беше спорен въпрос, но аз си замълчах.
— Познавам онази твоя леля — продължи той. — Тя би откраднала и пломбите от кътните ти зъби, ако знае, че ще й се размине. — После замълча за момент и аз знаех, че си мисли за кравата-сметаниера. Той винаги (и трябва да призная, не без основание) бе подозирал старата плът и кръв, че е била движещата сила зад изчезването на предмета, и си представям какъв неприятен удар е за него обстоятелството, че нищо не може да се докаже. — Решително те съветвам, Устър, да не се оставяш този път да те използва като маша, защото, ако те спипат, в което не се съмнявам, работата ти е спукана. Не мисли, че сър Уоткин ще потули нещата, за да избегне скандала. Ще те натика на топло, така да си знаеш. Той не си пада по теб и нищо няма да го зарадва повече от възможността да ти осигури дълга присъда без право на обжалване.