— Но той е по-лош от онзи с рибешкото лице.
— Съгласен съм с теб. Къде-къде по-лош. И сравнение не може да става.
— Аз ще отида да говоря с нея — заяви Споуд и ни остави, преди да успея да изразя протеста си, задето ме нарече този.
Може би за късмет само след половин минута към нас се присъединиха Стифи и Смрадльо, защото, ако бях останал насаме с татко Басет, може би щях да бъда принуден да търся тема за разговор, способна да интригува, възпитава и забавлява.
Деветнадесета глава
Носът на Смрадльо, както можеше да се очаква, беше доста наедрял от последната ни среща насам, но това не му пречеше да е в превъзходно настроение. А Стифи направо бълбукаше от щастие. И двамата очевидно предвкусваха щастливия завършек и сърцето ми закърви обилно заради тези нещастни млади мърльовци. Бях наблюдавал татко Басет с ястребово око, докато Споуд му разказваше с възхита за лявото кроше на Смрадльо, и онова, което прочетох върху атласа му, не бе окуражаващо.
Тези благодетели, чиито възможности включват раздаването на викарства, притежават твърде сковани и ретроградни виждания по отношение на качествата, изискуеми от куратите, които възнамеряват да повишат в длъжност, а левите крошета, колкото и изкусни, не фигурират в списъка им. Ако татко Басет беше боксов мениджър в търсене на таланти, а Смрадльо амбициозен новак, изгарящ от желание да бъде включен в следващата му програма за шеструндов предварителен мач, Басет без съмнение би погледнал на него с добро око. Но при сегашните обстоятелства насоченият поглед бе студен и мътен, сякаш виждаше на подсъдимата скамейка стар другар, обвинен в отглеждане на прасета без разрешение или пропуснал да поправи пушещ комин. Виждах надвисналата беда и не бих рискувал да заложа на щастлив край дори при най-благоприятни условия, предложени от агент по залаганията.
Натегнатата атмосфера, толкова очевидна за моите по-изострени сетива, беше останала незабелязана от Стифи. Никакъв глас не й шепнеше на ухото, че скоро ще бъде преметната с трясък, който ще я раздруса до кътните зъби. Тя беше цялата усмивки и оживление, явно убедена, че подписът над пунктираната линия е просто една досадна формалност.
— Ето ни, чичо Уоткин — каза тя сияйно.
— Виждам.
— Доведох Харолд.
— И това виждам.
— Ние си поговорихме и решихме, че ще е най-добре да въплътим обещанието ти в писмена форма.
Погледът на татко Басет стана още по-полярен и мътен и чувството ми, че се намирам пак в полицейския съд на улица Бошър, се изостри. Липсваше само хремав съдийски писар, прахоляк толкова гъст, че да го режеш с нож, и неколцина млади адвокатчета, навъртащи се наоколо с надеждата да докопат някое дело.
— Боя се, че не те разбирам — каза татко Басет.
— Стига, чичо Уоткин, знам, че си по-досетлив. Говоря ти за викарството на Харолд.
— Не знаех, че господин Пинкър разполага с викарство.
— Имам предвид онова, което ти ще му дадеш.
— Нима? — каза татко Басет и аз рядко бях чувал друго по-неприятно „Нима?“ — Току-що видях Родерик — добави той, пристъпвайки към въпроса.
При споменаването на името Стифи се изкикоти и аз можех да й кажа, че това е грешка. Има време, подходящо за девически волности, и време, когато те са неуместни. Не убягна от вниманието ми и фактът, че татко Басет бе започнал да се надува като някоя от онези любопитни кръгли риби, които се въдят във Флорида, и в добавка на това къркореше като вулкан, преди да изригне върху околното население и да го накара да съжалява, че не се е заселило другаде.
Но Стифи дори сега не предусети надвисналата гибел. Тя отново се изкикоти звънливо. Забелязал съм това мудно приспособяване към атмосферните условия и у други момичета. Изглежда, младите от нежния пол така и не проумяват, че на моменти сребристият смях е последното нещо присърце на техните слушатели.
— Бас държа, че е имал синина.
— Моля?
— Беше ли му насинено окото?
— Беше.
— Ще бъде ами! Харолд има сила за десетима, защото сърцето му е чисто като току-що навалял сняг. Е, какво ще правим с потвърдителния подпис? Аз имам писалка. Давай да раздвижим играта.
Очаквах татко Басет да се превъплъти в бомба, уцелила склад с амуниции, но той не го направи. Вместо това продължи да демонстрира ледената скованост, която се наблюдава у съдиите, глобяващи хората с пет лири за момчешки лудории.
— Струва ми се, че не си ме разбрала добре, Стефани — каза със стържещия глас, с който навремето се обърна към каторжника Устър. — Нямам намерение да поверявам викарство на господин Пинкър.
Стифи го прие мащабно. Тя се олюля от връхчетата на разрошената си от вятъра коса до токчетата на елегантните си обувки и ако не държеше Смрадльо под ръка, щеше да се капичне. Разбирах чувствата й. Беше наближила заветния бряг, уверена, че това е краят на изнурителното пътуване, когато от синьото усмихнато небе внезапно прогърмяват тези гибелни думи. Именно защото бе изненадващ и неочакван, този силен ритник сломи мъжеството й, ако може да се каже така за момиче. Несъмнено се почувства като Споуд, когато легенът на Емералд Стоукър влезе в съприкосновение с темето му. Очите й изхвръкнаха, а гласът й излезе като страстно крякане.