— Но, чичо Уоткин! Ти обеща!
Можех да й кажа, че си хаби дъха, опитвайки се да апелира към по-добрата страна на стария лешояд, защото съдиите, дори и бивши, не притежават добри страни. Тремолото в гласа й би размекнало едно редово каменно сърце, но ефектът му върху татко Басет бе като от чуруликането на домашно канарче.
— Обещах временно и условно — поясни той. — Когато го направих, не знаех, че господин Пинкър зверски е нападнал Родерик.
При тези думи Смрадльо, който слушаше размяната на репликите с вдървеността на обработен от опитен препаратор екземпляр, внезапно живна, макар че успя само да издаде звук, подобен на изтичането на последните капки вода от ваната, поради което само си изхаби труда и средствата. Но така или иначе, успя да привлече вниманието на татко Басет и последният го погледна.
— Да, господин Пинкър?
Измина секунда или две, преди гъргорещият звук да бъде последван от реч. Но дори тогава тя не се оказа речовита.
— Аз… ъъ… Той… ъъ…
— Продължавайте, господин Пинкър.
— Това беше… Или по-скоро не беше…
— Ако съумеете да се изразите малко по-простичко, господин Пинкър, Това ще допринесе съществено за нашето разследване на разисквания въпрос. Трябва да призная, че за мен вие далеч не сте красноречив.
Това бе от шегичките, за които в славните стари времена на улица Бошър той беше свикнал да чете в пресата, последвани от думата „смях“ в скоби, но в този случай тя се пльосна с тъп звук и остана да лежи бездиханна на пода. Не изтръгна смях от мен, нито пък от Смрадльо, който просто събори едно порцеланово украшение и се зачерви още повече. Затова пък Стифи се оказа в страхотна форма.
— Не е необходимо да се изказваш като съдия в съда, чичо Уоткин.
— Моля?
— Дори е за предпочитане изобщо да млъкнеш и ме оставиш да обясня. Харолд се опитва да каже, че не той е нападнал зверски Родерик, а точно обратното.
— Нима? Историята, която чух, не прозвуча по този начин.
— Да, но се случи по този начин.
— Напълно готов съм да изслушам твоята версия за печалния инцидент.
— Много добре тогава. Ето я. Харолд гукаше на Родерик като гургулица, а Родерик изневиделица се обърна и го фрасна право по носа. Ако не ми вярваш, погледни го. Бедното ангелче пръскаше кръв като версайски фонтан. Е, ти какво очакваш да направи Харолд? Да си обърне и другия нос?
— Бих очаквал да не забравя духовния си сан. Трябваше да се оплаче на мен и аз щях да се погрижа Родерик да се извини както подобава.
Звук, подобен на изстрел, чут по целия свят, прогърмя в стаята. Оказа се, че Стифи е изсумтяла.
— Извинение! — кресна тя, след като освободи системата си от сумтенето. — Каква полза от извинения? Харолд постъпи по единствения възможен начин, като просна Родерик на земята. Всеки на негово място би го направил.
— Всеки, който не трябва да мисли за расото си.
— За Бога, чичо Уоткин, човек не може да мисли непрекъснато за расата си. Случаят беше спешен. Родерик се беше заел да убива Гъси Финк-Нотъл.
— И господин Пинкър му попречи? Велики небеса!
Настъпи пауза, през която татко Басет се бореше с чувствата си. След това Стифи, както Смрадльо бе сторил със Споуд, опита благата дума. Тя спомена, че Смрадльо бил гукал на Споуд като гугутка и ако паметта не ми изневерява, той точно така беше гукал. А сега тя изпълни номера гукащата гургулица. Като всяко момиче, целящо да извлече полза, и тя съумя без предупреждение да придаде жално-жално звучене на гласа си.
— Не ти прилича, чичо Уоткин, да се отказваш от тържественото си обещание.
Тук бих я поправил. Бих изтъкнал, че това много дори си му прилича.
— Не мога да повярвам, че именно ти ми причиняваш тази жестока мъка — продължи тя все тъй жално-милно. — Та ти не си такъв човек. Ти винаги си бил тъй добър с мен. Научи ме да те обичам и уважавам. Свикнах да гледам на теб като на втори баща. Не изпортвай сега всичко.
Силен апел, който при всеки друг несъмнено би снесъл яйце. При татко Басет обаче не стигна доникъде. Както си изглеждаше неумолим, така продължи да си изглежда неумолим.