— Ако с последния странен израз целиш да ми внушиш, че очакваш от мен да променя решението си и да дам това викарство на господин Пинкър, длъжен съм да те разочаровам. Няма да направя такова нещо. Според мен той е доказал с постъпката си, че е недостоен да бъде викарий, и съм изненадан как след случилото се съвестта му позволява да продължава да изпълнява задълженията си на курат.
Силни приказки, разбира се, и те изтръгнаха от Смрадльо глухо стенание или може би хлъцване. Самият аз изгледах студено дъртия костелив орех и дори присвих устни, ако не се лъжа, макар да е много съмнително, че той забеляза презрението ми, защото вниманието му бе ангажирано от Стифи. Тя се зачерви не по-зле от Смрадльо и аз чух ясно изтракване, когато предните й зъби се срещнаха. И през тези стиснати зъби тя заговори.
— Значи това е крайното ти решение?
— Да.
— Решението ти е окончателно?
— По-окончателно няма накъде.
— И нищо няма да те трогне?
— Нищо.
— Ясно — каза Стифи, след като дъвка известно време долната си устна. — Тогава горчиво ще съжаляваш.
— Не съм съгласен с теб.
— Ще съжаляваш. Само почакай. Горчиво ще съжаляваш, чичо Уоткин. Никога не подценявай силата на една жена!
И със сподавено ридание, макар че може и да беше повторно хлъцване, тя хукна вън от стаята.
Едва ни напуснала, и при нас влезе Бътърфийлд, а татко Басет го изгледа със зле прикритото раздразнение, с което сприхавите мъже реагират на икономите, които се изтъпанчват в неподходящ момент.
— Да, Бътърфийлд? Какво има?
— Полицаят Оутс желае да разговаря с вас, сър.
— Кой?
— Полицаят Оутс, сър.
— Какво иска?
— Доколкото разбрах, той е попаднал на следи във връзка с установяването на самоличността на момчето, което хвърли твърдо сварено яйце по вас, сър.
Думите подействаха на татко Басет така, както съм чувал, че звукът на тръбата действа на бойните коне. Не че съм виждал някога боен кон. Така или иначе, цялостното му изражение се промени моментално. Лицето му грейна и върху него се появи онзи поглед, който съм виждал у хрътките, надушили следата. Хукна презглава от стаята, следван на разстояние от Бътърфийлд, а Смрадльо, който се опитваше да върне на място една рамкирана фотография, която умело бе катурнал от близката маса, се обърна към мен със сподавен глас.
— Как мислиш, Бърти, какво искаше да каже Стифи с онова?
Аз също се питах какво ли има наум онази маломерна, но тежкотонажна бомба. Думите й „Само почакай“ прозвучаха зловещо. Претеглих сериозно въпроса му.
— Трудно е да се разбере — казах. — Може да бъде едно или друго нещо.
— Природата й е тъй импулсивна.
— Импулсивна и още как!
— Това ме тревожи.
— Защо теб? Татко Басет да се тревожи. Доколкото я познавам, на негово място…
Изречението, което започнах, щеше да завърши с думите „бих опаковал най-необходимото в куфар и бих забягнал в Австралия“, но тъкмо да ги изрека, и случайно погледнах през прозореца, поради което те замръзнаха на езика ми.
Прозорецът гледаше към алеята за коли и стълбите пред къщата. А като съзрях какво се изкачваше по тези стълби, сърцето ми приседна на гърлото.
Беше Планк. Нямаше начин да сбъркам неговото квадратно загоряло лице и целеустремената му походка. А при мисълта, че само след секунди Бътърфийлд ще го въведе в салона, където стърчах като загноясал пръст, признавам, че се видях в чудо.
Първата ми мисъл бе да изчакам да мине през входната врата и после да духна през удобно отворения прозорец. Чувствах, че така би постъпил Наполеон. И тъкмо се канех да задействам машината, както би се изразила Стифи, когато съзрях Бартоломю да се приближава в тръс и разбрах, че се налага ревизия на цялостната ми стратегия. Не можеш да се спускаш от прозорец под погледа на шотландски териер с подозрителния нрав на Бартоломю, готов винаги да си помисли най-лошото. След време той би осъзнал, разбира се, че това, което е взел за измъкващ се с плячката взломаджия, всъщност е безобиден гост на дома и ще се разсипе от извинения, но дотогава долните ми склонове щяха да са на дупки като швейцарско сирене.
Пристъпих към изпълнението на резервния си план за спасение, свлякох се зад дивана, промърморих: „Нито дума, Смрадльо. Човек, с когото не искам да се срещна“, и се свих там като костенурка в черупката си.
Вратата се отвори.
Двадесета глава
В клуба „Търтеите“, а и другаде е общопризнато, че Бъртрам Устър умее да държи главата си горе независимо пред какви изпитания е изправен. Главата му е окървавена под бухалките на съдбата, но гордо вирната, както казва народът. С други думи, несгоди посреща всякакви.