Но трябва да призная, че докато се гушех в убежището си, бях доста намусен и дори се пръсках от яд. Гостуването в Тотли Тауърс ми дойде нанагорно. Направо нямаше живот в проклетата къща. Човек или клечеше като орел по върховете на скриновете, или се гмуркаше зад диваните като тюлен, и като оставим настрана цялата суетня и шетня покрай тези непристойни действия, подобни неща нараняват духа и не се отразяват добре на ръбовете на панталоните. Та, както казах, пуфтях от яд.
Започвах да изпитвам изявена недружелюбност към този Планк и неговия навик да ме преследва като семеен призрак. Не можех да си представя какво търси тук. Каквито и недостатъци да притежаваше Тотли Тауърс, надявах се тук човек поне да е свободен от неговото присъствие. Той си имаше превъзходен дом в Хокли и напразно си бъхтех главата в търсене на обяснение за какъв дявол не си стои в него.
Неодобрението ми се разпростря и върху членовете на различните туземни племена, с които се бе сблъсквал по време на екзотичните си експедиции. Както сам призна, той с години се е натрапвал на аборигените от Бразилия и Конго, а очевидно никой от тях не е проявил предприемчивостта да го погне с копие или да му духне отровна стрела през тръбичка. И това бяха хора, които се наричаха диваци. Диваци, дръжки! Истинските диваци да са го превърнали в статистика от колоната за некролози на „Таймс“, преди да успее да каже: „Какво по…“, ала на днешните им дай само да се излежават и да нехаят. Да сме ги оставели на мира! Други да им вършели работата! Нека Джордж се погрижи. Човек основателно се пита накъде е тръгнал светът.
От мястото, където се намирах, полезрението ми беше по принуда ограничено, но все пак бях в състояние да се любувам на чифт солидни обувки тип „Британски имперски завоевател“, та предположих, че при последното отваряне на вратата Бътърфийлд го е вкарал вътре. Тази догадка се потвърди само след миг, когато Планк заговори.
— Добър ден.
— Добър ден — каза Смрадльо.
— Днес е топло.
— Много топло.
— Какво става тук? Защо са всички онези палатки, люлки и прочее в парка?
Смрадльо обясни, че годишното училищно празненство току-що е приключило и Планк изрази задоволството си, че го е пропуснал. Каза, че училищните празници били опасни мероприятия, които неизменно трябва да се избягват от разумните хора, тъй като на тях често се провеждали конкурси за най-красиво бебе.
— Имахте ли конкурс за красиви бебета?
— Да, имахме. Майките винаги настояват за това.
— Именно с майките трябва да се внимава. Не казвам, че малките зверчета не са достатъчно лоши сами по себе си с течащите лиги от устата и други неща от носа, но майките представляват истински сериозна заплаха. Вижте — каза той и според мен повдигна единия крачол на панталоните си. — Виждате ли този белег на прасеца ми? Ето какво получих веднъж в Перу, задето бях достатъчно глупав и се оставих да ме предумат да съдействам на конкурс за най-красиво бебе. Майката на спечелилото трета награда ме промуши с туземен кинжал, докато слизах от съдийския подиум след произнасянето на речта си. Мога да ви уверя, че болеше дяволски и все още ме прещраква, когато времето е влажно. Един познат твърди, че ръката, която люлее люлката, управлява света37. Дали е така, не мога да кажа, но тя определено умее да борави с перуански кинжал.
Аз ревизирах частично порицателното си мнение за мързела и липсата на живец у днешния туземец. Мъжете може и да са изтървали цаката, но женският елемент явно все още притежава старата закваска, макар че, разбира се, когато става дума за някой като Планк, някакво си боцкане на прасеца е само стъпка в правилната посока.
— Наблизо ли живеете? — чух отново гласа на Планк.
— Да, в селото.
— В Тотли?
— Да.
— Нямате ли клуб по ръгби?
Смрадльо отговори отрицателно и обясни, че атлетите от Тотли-на-платото са привърженици на редовния футбол, а Планк, вероятно потръпвайки, каза: „Божичко!“
— Играли ли сте ръгби?
— Малко.
— Би трябвало да се заемете с него сериозно. Няма по-хубав спорт. Аз се опитвам да превърна отбора на Хокли в любимеца на цялото графство. Тренирам момчетата ежедневно и те се справят крайно задоволително, наистина задоволително. Но имам нужда от добър център нападател.
Може и да искаше център нападател, но получи татко Басет, който нахлу в същия момент в салона. Той поздрави Планк, а последният му отговори подобаващо.
— Много любезно, че се отби да ме видиш, Планк — продължи татко Басет. — Ще пийнеш ли нещо?
— А — каза Планк и стана ясно, че ще пийне.