— Не те разбирам, Родерик.
— Ще ме разбереш.
— Ох!
Мисля, че при думите „Ще ме разбереш“ той я е сграбчил за китката, защото „Ох!“ прозвуча високо и отчетливо и това подозрение се потвърди, когато тя добави, че й причинява болка.
— Извини ме — каза Споуд. — Но няма да ти позволя да се омъжиш за този Устър. Ще се омъжиш за мен.
Бях солидарен с него с цялото си сърце и душа. Нищо никога не би ме накарало да харесам Родерик Споуд, но начинът му на изразяване ми допадна. Още малко в същия дух, и Бъртрам ще бъде отърван от дълга на честта. Щеше ми се да беше се сетил по-рано за тази твърда линия на поведение.
— Обичам те от ей такава.
Тъй като не можех да го видя, не бях в състояние да разбера със сигурност колко е това, но предположих, че държи ръката си не много далеч от пода.
Мадлин очевидно се трогна. Чух я мъчително да преглъща.
— Знам, Родерик, знам.
— Ти си отгатнала тайната ми?
— Да, Родерик. Колко тъжен е животът!
Споуд отказа да сподели този неин възглед.
— Не и за мен. Нищо му няма на живота. Или поне няма да му има, ако теглиш ритника на онова недоразумение Устър и се омъжиш за мен.
— Винаги съм изпитвала към теб най-добри чувства, Родерик.
— Тогава?
— Дай ми време да помисля.
— Мисли колкото щеш.
— Не искам да разбия сърцето на Бърти.
— Защо не? Ще му се отрази много добре.
— Той толкова ме обича.
— Глупости. Не мисля, че е обичал нещо през живота си освен, разбира се, сухо мартини.
— Как можеш да говориш така? Нима той не дойде тук, защото не издържаше да бъде далеч от мен?
— Не, изобщо не е дошъл за това. Не се оставяй да те заблуждава. Той дойде, за да задигне онази черна кехлибарена статуетка на баща ти.
— Какво?
— Така е. Не му стига, че е малоумен, ами е и долен крадец.
— Не може да бъде!
— Може, може. Чичо му иска предмета за колекцията си. Чух го да заговорничи с леля си по телефона има-няма половин час. „Трудно ще ми се размине — каза той, — но ще направя каквото мога. Знам колко алчно ламти чичо Том по тази статуетка.“ Вечно краде къде каквото види. Още първия път, когато го срещнах в един магазин за антики на Бромтън Роуд, той за една бройка да задигне чадъра на баща ти.
Чудовищно обвинение, което с лекота мога да опровергая. Съгласен съм, че ние тримата с него и татко Басет се намирахме в споменатия магазин за антики на Бромтън Роуд, но онова за чадъра беше просто забавно недоразумение. Татко Басет го бе подпрял на един стол от седемнайсети век и това, което ме подтикна да го взема, беше някакъв първичен инстинкт, подбуждащ мъжа без чадър, какъвто бях онази сутрин, да се пресегне неосъзнато към най-близкостоящия такъв, както цвете се обръща към слънцето. Цялата случка можеше да се обясни с две думи, но те не ме оставиха да кажа и една, та това чудовищно петно си остана лепнато върху честта ми.
— Ти ме шокираш, Родерик! — каза Мадлин.
— Да, знаех си, че това ще те стресне.
— Ако наистина е така, ако Бърти наистина е крадец…
— Е?
— Аз, естествено, повече няма да имам нищо общо с него. Но не мога да го повярвам.
— Ще доведа сър Уоткин — каза Споуд. — Може би ще повярваш на баща си.
След като той се изнесе, Мадлин сигурно е стояла втрещена няколко минути, защото не долових никакъв звук откъм нея. После вратата се отвори и се чу деликатно покашляне, което ми беше до болка познато.
Двадесет и трета глава
Беше онази тиха кашлица на Джийвс, която винаги ми напомня за някоя много стара овца, прочистваща гърлото си на отдалечен планински връх. Ако си спомняте, той се изкашля така пред мен при онзи случай, когато за пръв път му се явих по тиролска шапка. Най-често кашлицата му изразява неодобрение, но съм я чувал и преди да подхване някоя деликатна тема. А щом заговори, разбрах какво възнамерява да направи, тъй като гласът му бе приглушен.
— Дали не бихте ми отделили един момент, госпожице?
— Разбира се, Джийвс.
— Във връзка с господин Устър.
— Да?
— Трябва да започна с това, че минавах покрай вратата, когато случайно дочух забележката на негова светлост по адрес на господин Устър. Негова светлост притежава мощен глас. И аз се озовах донякъде в двусмислено положение, разкъсван между лоялността към работодателя си и естественото желание да изпълня своя граждански дълг.
— Не те разбирам, Джийвс — каза Мадлин и това важеше и за двама ни.
Той се изкашля отново.
— Тревожа се да не би да си позволя нетактичност, госпожице, но ако мога да говоря откровено…
— Да, ако обичаш.
— Благодаря ви, госпожице. Думите на негова светлост, изглежда, потвърдиха един слух, циркулиращ сред прислугата, че вие възнамерявате да сключите брачен съюз с господин Устър. Ще бъде ли недискретно от моя страна, ако попитам, дали това отговаря на истината?