Той е сгоден за Стифи Бинг и дългогодишният му стаж във футбола би трябвало да се окаже прекрасна подготовка за бъдеш живот с нея. Защото аз гледам така на нещата: ако на някой приятел в продължение на години събота подир събота тълпи отбрани едрогабаритни и кръвожадни злодеи стръвно са друсали хорце върху лицето му с подковани с тежки габъри обувки, той няма защо да се плаши дори от брак с момиче като Стифи, която, откак е проходила, не е дочакала залез, без да отпочне някое откачено безобразие с цел да избели косите на всичко живо около себе си. Лошото е, че всичко живо около нея рядко дочаква да му побелеят косите, защото много преди това си ги оскубва от мъка и покруса.
Господ не си беше поплювал, конструирайки телосложението на преподобния Пинкър. Още като момче пръскаше шевовете на дрехите и трошеше кантарите, а след възмъжаването си можеше да мине за близнак на Родерик Споуд. Разбира се, казвам това единствено по отношение на мускулите, сухожилията и тонажа, защото Родерик Споуд щъкаше по света в търсене кого да заръфа и беше постоянна заплаха за пешеходци и непешеходци, докато Смрадльо, макар и демон в човешки образ, когато помагаше на „Арлекините“ да разчлени съперниците, в личния си живот бе една нежна душа, с която и дете можеше да играе. Дори, между нас да си остане, веднъж видях едно дете да го прави.
Този Божи служител е неизменно ухилен при всяка наша среща. Ако не се лъжа, радостната му усмивка е една от туристическите атракции на Тотли-на-платото. Така беше и в Оксфорд, когато следвахме там заедно. Но сега ми се стори, че забелязвам във външността му известна тревожност, сякаш току-що е открил разкол в паството си или е спипал момчета от църковния хор да пушат зад олтара. Изглеждаше ми като деветдесеткилограмов курат, гложден от незнайна мъка. Той седна при мен, след като не пропусна да събори съседната маса, и каза колко бил щастлив, че ме сварил тук.
— Помислих, че ще те намеря в „Търтеите“.
— Намери ме — уверих го аз. — Какво те носи към столицата?
— Дойдох за среща на управителния съвет на „Арлекините“.
— И как са те?
— Ами добре.
— Радвам се. Бях се поболял от притеснения по управителния съвет на „Арлекините“. А ти как я караш, Смрадльо?
— Също добре.
— Свободен ли си за вечеря?
— Съжалявам, но трябва да се върна в Тотли.
— Жалко. Научих от Джийвс, че сър Уоткин, Мадлин и Стифи са били при леля ми в Бринкли.
— Така е.
— Върнаха ли се вече?
— Да.
— И как е Стифи?
— Ами добре.
— А Бартоломю?
— И той.
— А твоите енориаши? Надявам се, че вярата им укрепва.
— И те са добре.
Не знам дали нещо ви направи впечатление в тези разменени реплики. Седим си двама — Смрадльо Пинкър и Бъртрам Устър, приятелчета, които се познават буквално от пеленки, а разговаряме като двама непознати във влака. Поне той говореше така и аз все повече се убеждавах, че гръдта му е задръстена с пагубни неща, които я стягат4, както веднъж се изрази Джийвс.
Продължих с опитите си да го отпуша.
— Добре, Смрадльо, какво ново? Татко Басет даде ли ти вече онова викарско място?
Това го накара да се пооткрехне. Дори леко живна.
— Още не. Все не може да се реши. Един ден казва, че ще го направи, а на следващия не бил толкова сигурен и трябвало да премисли.
Аз се намръщих. Не одобрявах това иди ми доди ми. То несъмнено слагаше прът в колелата на Смрадльовата външна политика и му причиняваше тревога и униние. Той не може да се ожени за Стифи, разчитайки на заплатата си на курат, така че се налагаше да чакат Басет да му даде мястото на викарий. Лично аз, макар и да харесвах младата напаст Стифи, бих бягал цяла миля с тесни обувки, за да избягна женитбата с нея. Знаех обаче, че Смрадльо горещо желае да я нарече своя.
— Все нещо му пречи. Мисля, че беше почти готов да го направи, преди да замине за Бринкли, но за жалост аз се блъснах в една от ценните му вази и я потроших. Това доста го разстрои.
Аз въздъхнах. Тъжно е когато щастието не спохожда любима дружка. Бях се наострил да следя със значителен интерес напредъка на Смрадльо в живота, но както вървяха нещата, напредък май не се очертаваше.
— Неведоми са пътищата, по които се предвижваш, Смрадльо. Убеден съм, че ще намериш в какво да се блъснеш и в пустинята Гоби.
— Никога не съм бил в пустинята Гоби.
— И не ходи там. Не е безопасно. Една камила да има, ти и нея ще препънеш. Предполагам, че Стифи изживява болезнено това… как се казваше… Не милосърдие… Малодушие! Представям си как мята гръм и мълнии по малодушието на Басет и рие земята с копита заради този пъзльо, оставил подир „ще ми се“ да следва „но ме е страх“ като котака, който хем искал риба, хем не му се щяло да намокри лапките5. Между другото, изразът не е мой, а на Джийвс. Сигурно бълва огън от носа.