— А! — каза Планк. — Сега разбрах. Цялата работа ми се изясни. Дъщеря ти щеше ли да се омъжва за някой си Финк-Нотъл?
— Да.
— После е щяла да се омъжва за онзи Устър или Джо Тиролеца?
— Да.
— А сега ще се омъжи за лорд Сидкъп?
— Да.
— Кристално ясно — каза Планк. — Знаех си, че ще ми се изясни с течение на времето. Просто въпрос на съсредоточеност и постепенно елиминиране на излишните съставни части. Ти одобряваш ли този брак? Доколкото — добави той — човек може да одобри който и да е брак.
— Определено го одобрявам.
— Тогава смятам, че случаят плаче за едно уиски със сода.
— Ще се присъединя към теб — каза татко Басет.
И в този момент, неспособен повече да се сдържам, аз кихнах.
— Знаех си, че има нещо зад онзи диван — каза Планк, като го заобиколи и ме прониза с погледа, с който някога е гледал туземните вождове, несъумели да схванат правилата на ръгбито. — Божичко, това е Джо Тиролеца!
— Това е Устър.
— Кой е Устър? А, да. Какви стъпки възнамеряваш да предприемеш?
— Вече позвъних на Бътърфийлд.
— Кой е Бътърфийлд?
— Моят иконом.
— За какво ти е да викаш иконом?
— За да му кажа да доведе Оутс.
— Кой е Оутс?
— Нашият полицай. Пийва си чашка уиски в кухнята.
— Уиски! — каза замислено Планк, сякаш това му напомни за нещо, и отиде до масичката с напитките.
Вратата се отвори.
— Бътърфийлд, би ли предал на Оутс да дойде тук?
— Много добре, сър Уоткин.
— Малко се е изоставил този приятел — каза Планк, гледайки в отдалечаващия се гръб на Бътърфийлд. Трябват му няколко ръгби тренировки, за да влезе във форма. Какво ще правиш с този тиролец? Ще му предявиш ли обвинение?
— И още как. Той несъмнено е решил, че няма да го сторя, за да не предизвикам скандал, но е сбъркал. Ще оставя законът да се погрижи за всичко.
— Съвсем правилно. Натопи го до дъното. Ти си съдия, нали?
— Такъв съм и възнамерявам да му дам двайсет и осем дни.
— Защо не шестдесет? Шестдесет е хубаво кръгло число. Не можеш ли да ги направиш шест месеца?
— Уви, не.
— Да, сигурно си имате редовна тарифа. Е добре, двайсет и осем дни са за предпочитане пред нищо.
— Полицаят Оутс — обяви Бътърфийлд от прага.
Двадесет и четвърта глава
Не знам защо човек се чувства рядко глупаво, докато го мъкнат към полицейския арест. Поне с мен е така. Кретате значи — вие и ръката на закона — заедно един до друг и имаш чувството, че в известен смисъл той е твой домакин и ти си длъжен да проявиш интерес и да го забавляваш. Но е тъй трудно да улучиш тема, от която да последва полезна размяна на идеи, че разговорът рядко потръгва. Спомням си как в частното ми училище — същото, в което спечелих за най-добро владеене на Светото писание, нашето началство, преподобният Обри Ъпджон, обичаше да ни извежда поединично на възпитателна разходка в неделните следобеди. Когато дойдеше моят ред, аз неизменно се затруднявах да блесна с остроумие и находчивост. И в този случай, докато придружавах полицая Оутс до селския дранголник, ми се случи същото. Няма смисъл да претендирам, че постигнах бляскав успех, след като не беше така.
Може би, ако бях едра риба с изгледи да получа десет години за взлом, палеж или хладнокръвно предумишлено убийство, работата щеше да е друга, но аз бях цаца, получила едва двайсет и осем дни, и то втора категория, поради което не можех да се отърва от усещането, че служителят на закона ме гледаше отвисоко. Не че ми се надсмиваше, но улавях известна пренебрежителност, сякаш го беше яд, че в мен няма достатъчно храна за едно ченге.
На всичкото отгоре имаше и допълнително усложнение. Като ви разправях за предишното си посещение в Тотли Тауърс, споменах, че когато татко Басет ме зазида в стаята ми, той разположи местната жандармерийска част на зелената площ под прозореца ми да не би да взема да се спусна по чаршафите и да го духна. Въпросната полицейска сила беше същият този Оутс и тъй като тогава валеше, та се късаше, епизодът несъмнено още му държеше топло. Само един много лъчезарен пристав може да гледа благодушно на личността, отговорна за най-гадната хрема в цялата му униформена кариера.
Така или иначе, в дадения случай той се прояви крайно немногословно, макар да го биваше по заключването на хора в килии. В Тотли-на-платото имаше само една и тя бе на мое разположение — уютен малък апартамент с прозорец без решетки, но прекалено маломерен, за да се измъкне човек, врата решетка, дървен нар и всепроникващ аромат на пияници и смутители на реда, просмукала този мой втори дом. Дали беше по-добра или по-лоша от онази, която ми отредиха на улица Бошър, не бях в състояние да преценя. При едно съревнование съдиите биха се озорили на коя да отредят палмата на първенството.