— Добро утро, сър — каза той. — Надявам се, че сте спали добре.
— Горе-долу, Джийвс. Тези дървени нарове доста убиват на меките части.
— Така бих предположил и аз, сър. И съжалявам да видя, че неспокойната нощ се е отразила на външността ви.
Умът ми обаче беше зает с по-дълбоки мисли. Бях склонен към размисъл.
— Знаеш ли, Джийвс — казах, — човек се учи, докато е жив.
— Моля, сър?
— Този епизод имаше върху мен крайно образователно въздействие. Получих урок. Сега виждам каква грешка прави човек, когато определя някой като непрокопсаник само защото този някой обикновено се държи като проклет непрокопсаник. Ала поглеждаш по-внимателно, и откриваш човечност в най-невероятните места.
— Нима, сър?
— Вземи този сър Басет. В своята невъздържаност и незадълбоченост винаги съм го описвал като изчадие адово без нито една смекчаваща вината черта. Ала какво откривам? Той притежавал и зачатъци от човещина. След като спипа Бърти натясно, той не побърза да го разкъса на съставните му части, както би могло да се очаква, а омилостивява правосъдието, отказвайки да поддържа обвинението си. Доста ме трогна откритието, че под онази втрисаща външност се гуши златно сърце. Защо гледаш като препарирана жаба, Джийвс? Не си ли съгласен с мен?
— Не напълно, сър, когато приписвате снизходителността на сър Уоткин единствено на сърдечна доброта. Беше упражнено влияние.
— Не загрявам, Джийвс.
— Поставих освобождаването ви като условие, сър.
Неспособността ми да го проумея се засили. Струваше ми се, че говори през части от тялото, които не са пряко предназначени за целта. Това е последното нещо, което желаете от личен камериер.
— Условие за какво?
— За постъпването ми на работа при него, сър. Трябва да спомена, че по време на посещението ми в Бринкли Корт сър Уоткин много любезно изрази задоволство от начина, по който изпълнявам своите задължения на иконом и ми направи предложение да напусна работата при вас и да започна при него. Аз приех това предложение при условие, че ще бъдете освободен от заключение.
Полицейският участък в Тотли-на-платото се намира на главната улица и от мястото, където стояхме, виждах заведенията на касапина, пекаря, бакалина и кръчмаря с разрешително за продажба на тютюн, бира и алкохол. Та когато чух тези думи, онази касапница, онази пекарна, онази бакалия и онази кръчма без никакво предупреждение се впуснаха в бесен танц.
— Ти ме напускаш? — ахнах аз, усъмнил се в слуховите си възприятия.
Ъгълчето на устата му потрепна. Сякаш имаше намерение да се усмихне, но, разбира се, премисли и не го направи.
— Само временно, сър.
— Временно?
— Струва ми се повече от вероятно приблизително след седмица между сър Уоткин и мен да възникнат разногласия, принуждаващи ме да си подам оставката. В такъв случай, ако не сте се сдобили все още с нов камериер, ще бъда щастлив да се завърна на работа при вас.
Проумях. Този номер можеше да оглави списъка от номера, които съм го виждал майсторски да привежда в действие. С уголемения си от редовна консумация на риба мозък, той бе видял изхода и бе открил решението, приемливо за всички враждуващи страни. Пред очите ми се проясни и месарницата, хлебарницата, бакалията и кръчмата с разрешително за продажба на тютюн, бира и алкохол си възстановиха статуквото.
Усетих приливна вълна на силни чувства.
— Джийвс — казах и гласът ми трепереше, но какво от това? Все пак и ние Устърови сме хора. — Ти нямаш равен на себе си. Други заобикалят нашия въпрос, но не и ти, както е казал онзи41. Ще ми се да мога да ти се отплатя с нещо.
Той се изкашля с овчата си кашлица.
— Действително съществува услуга, която е във вашите възможности, сър.
— Назови я, Джийвс. Искай половината ми царство.
— Дали не бихте се отказали от тиролската си шапка, сър?
Трябваше да го предвидя. Онази кашлица би трябвало да ме предупреди. Но ударът бе непредвиден и поради това мощен. Признавам дори, че залитнах.
— Би ли стигнал толкова далеч? — прошепнах аз, дъвчейки долната си устна.
— Това беше само едно предложение, сър.
Аз свалих шапката и й се полюбувах за последно. Утринните лъчи играеха върху нея и тя никога не бе изглеждала толкова лазурносиня, а перото й тъй нежнорозово.
— Предполагам, знаеш, че ми късаш сърцето?
— Съжалявам, сър.
Въздъхнах. Но, както казах, Устърови умеят да се преборват с всеки удар на жестоката Съдба.
— Много добре, Джийвс. Така да бъде.
Връчих му шапката. Това ме накара да се почувствам като баща, който неохотно изхвърля детето си от шейната, за да отклони вниманието на преследващата го глутница вълци, както постоянно става в Русия през зимата, но какво да правиш?