Отвън беше спряло такси, отрупано с багаж. Главата на Гъси Финк-Нотъл се подаваше от прозореца и си спомням как си помислих още веднъж колко греши Емералд Стоукър относно външността му. Не можах да открия в него нищо агнешко. За разлика от това толкова много приличаше на камбала, че ако не носеше очила с рогови рамки, което рядко се случва, на камбалите, щях да си помисля, че се е измъкнал незабелязан от рибарски магазин.
Поздравих го с тиролски трели и той обърна очилата си в моята посока.
— Здрасти, Бърти. Тъкмо теб търсех. Оставих съобщение при Джийвс. Леля ти поръча да ти предам, че пристига в Лондон вдругиден и иска да я нахраниш на обяд.
— Да, тя ми го съобщи лично тази сутрин по телефона. Сигурно е помислила, че ще забравиш да ме уведомиш. Ела горе да те черпя един портокалов сок — казах аз, защото той разчита именно на тази помия да му повдигне духа.
Гъси погледна часовника си и очите му изгубиха блясъка, който винаги се появява в тях, спомене ли се за портокалов сок.
— Де да можех — въздъхна. — Ще си изпусна влака. Заминавам в четири часа за Тотли.
— Наистина? Тогава потърси във влака една твоя приятелка, която също пътува в четири. Емералд Стоукър.
— Стоукър? Стоукър? Емералд Стоукър?
— С лунички. Американка. Изглежда като породист пекинез. Разказа ми, че те е срещнала неотдавна на едно парти в Челси и ти си й говорил за тритоните.
Лицето му се проясни.
— Разбира се. Сега си я спомних. Тогава беше такава врява, че не чух добре името й. Да, ние разговаряхме подробно за тритоните. И ги отглеждала като дете, само че американците им викат саламандри. Много очарователно момиче. Ще се радвам да я видя отново. Не помня да съм срещал по-привлекателно момиче.
— Освен, разбира се, Мадлин.
Лицето му потъмня буреносно като на камбала, засегната от грубата забележка на друга камбала.
— Мадлин! Да не чувам за Мадлин! Повръща ми се от Мадлин! — изсъска той. — Гара Падингтън! — извика на кочияша и изчезна като вихър, а аз останах да зея подире му с увиснало чене и тресяща се снага.
Четвърта глава
Ще ви кажа защо се тресеше снажната ми снага. Критичните ми забележки по адрес на Мадлин в разговора с Емералд Стоукър трябва да са ви дали представа колко алергичен бях към тази Басетова напаст. Тя беше за мен същия цирей на врата, какъвто бях аз за баща й или за Родерик Споуд. Независимо от това съществуваше безспорна опасност да се наложи да я взема за добро и за зло, както гласи брачната церемония.
Фактите подлежат на лесно разяснение. Гъси, влюбен в Басет, умираше от желание да й открехне вратата на чувствата си, но при всеки опит да го стори самообладанието го напускаше и той се улавяше, че бръщолеви за тритони. Тогава му хрумна да ме помоли да пледирам за неговата кауза и когато го направих, тази патка Мадлин взе, та реши, че пледирам за себе си. И рече скръбно колко много съжалявала, дето трябва да ми причини болка, но сърцето й принадлежало на Гъси. Което щеше да е прекрасно, стига да не беше добавила, че ако някога нещо я накарало да промени мнението й за Гъси като крал сред кралете и мъж сред мъжете и му отрежела квитанцията, аз съм бил следващият на опашката. И макар да било невъзможно да ме обича със същата неугасима страст, щяла да се постарае да ме направи щастлив. С една дума, намирах се в положението на вицепрезидент на Съединените американски щати, на когото засега му е широко около врата, но си знае, че ще бъде овътрен за нула време, ако не дай Боже нещо сполети титуляра.
Затова няма какво да се чудите, че изявлението на Гъси „Повръща ми се от Мадлин!“ ме помете като тон тухли и ме изстреля вътре с името на Джийвс на уста. Както неведнъж досега, аз отново разбрах, че единственото спасение е да се оставя в ръцете на неговия висш разум.
— Сър? — каза той, като се материализира.
— Случи се нещо ужасно, Джийвс! Надвиснала е беда!
— Наистина ли, сър? Съжалявам да го чуя.