— Питам се на коя ли планета се намира това синьо слънце! — рече Диана и двете дружно се засмяха. — Ще бъде чудесно да открием заедно!
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Напуснаха родната галактика Млечен път и Слънцето се превърна в трудно откриваема светла точица. Лило нямаше как да го види, тъй като тя се намираше откъм затъмнената страна на Посейдон. Преди няколко седмици бяха обърнали астероида със соплото напред и оттогава бавно намаляваха скоростта си.
Генетичката не можа да свикне бързо с новопосадените слънчогледи в градината. Грижеше се за насажденията, като висеше с главата надолу. Така човек добиваше чувството, че вървеше под надвиснала скала. Отвъд предпазната решетка се виждаха звездите.
Слънчогледите бяха засадени в три концентрични кръга, а в центъра се намираше сребристият купол, който обхващаше черната дупка. Три невидими пилона подпираха купола. За местонахождението им можеше да се съди по масивните генератори, разположени на повърхността. От отворения към космическото пространство край на купола излитаха периодично нажежени до бяло експлозии, насочени към Алфа, всяка от които тихо и методично намаляваше ускорението с една двадесета джи.
Лило се придвижи по решетката. Преметна осигурителното въже презглава. Гравитацията бе малка, но паднеше ли зад борда, за секунда щеше да се отдалечи на две светлинни години!
Слънчогледите не бяха нейно изобретение. Растенията датираха от времето преди Нашествието. Питите приличаха на параболични чинии с диаметър три метра. Всяка съдържаше нагорещена малка буца в геометричния си център, върху който параболата фокусираше слънчевата енергия. Извършваше се фотосинтеза. Корените образуваха грудки с твърди ципи и сладка и мека като ананас вътрешност.
Всеки слънчоглед растеше висейки надолу, вкоренен в почвата отгоре. Цветовете се поддържаха от дебело стъбло. За да ожъне реколтата, закачаше на решетката дълбока метална тава и разравяше корените. В съда падаха вкусни грудки и парчета скала, наскоро превърнали се в чернозем. „Да висиш е точно обратното на това да работиш приведен — размишляваше. — Вместо гърба, заболяват те ръцете и раменете…“
Приседна да почине. Заклати крака над безкрайната космическа бездна. Внезапно получи странно усещане. Пред очите й като на филмова лента премина животът й, но бе по-сложен и по-разнообразен, в сравнение с елементарния низ от раждането до смъртта. Жизненият й път криволичеше, осеян с болка и покосен на няколко пъти от многолика смърт. А също и…
— Зле ли ти е, Лило?
— Моля? — Вдигна поглед. — От колко време си тук?
— От няколко минути! — възкликна Кас. Бе порасъл. Приличаше на баща си в много отношения. — Не ми отговори, когато те поздравих! Добре ли си?
— Да! Нищо ми няма. — Спомените й избледняваха.
Опита да ги задържи, да съхрани в душата си фантастичните гоблени, които успя да сграбчи в кратък миг на върховно блаженство! Но човешкият й мозък бе твърде немощен, за да се справи с тази непосилна задача. Нейните живи две близначки се отдалечиха от нея, но тя знаеше, че не завинаги.
Младият мъж седна наблизо и загледа съзвездието Алфа Центавър под нозете си.
— Какво мислиш ще намерим там? — попита той.
Видението изчезна съвсем. Тя почувствува, че се превърна окончателно в едно-единствено същество. Дали не бе халюцинирала? Не! Защото си спомняше бъдещето!
— Кого ли ще открием, щом стигнем Алфа? — повтори въпроса си Кас.
— Просто хора!… — Лило заекна. — Наши добри познайнички!…