— Как е името на твоята съучастничка?
— Парамитър-Солстис.
ТРЕТА ГЛАВА
Откъс от „Песен за Пръстените на Сатурн“ с автор Кланси-Даниел-Митър. Събрани съчинения на ранната (240 г. — 300 г.) съвместна симбиотична поезия.
„… От цялата информация, получена посредством горещата радиовръзка с галактиката Офиучи, няма по-удивително нещо от симбиозата! В началото на третото столетие от Новото летоброене симбиотичния начин на живот са считали за спасение на човешката раса. Изследователите на бъдещето са предвиждали деня, когато всяко човешко същество е щяло да бъде съешено със симбиотичен партньор и е щяло да се освободи завинаги от зависимостта си от въздушни шлюзове, хидропонно земеделие и рециклирана вода. Представяли са си как всеки човек щял да се превърне в миниатюрен модел на загубената Земя, свободно реещ се в Слънчевата система.
Лесно е да се разбере какво е подхранвало този оптимизъм. Симетрията на концепцията е забележителна! Всяка двойка човек-симбионт представлява затворена в екологическо отношение система, която се нуждае от съвсем малко енергия от Слънцето и твърдо вещество за своето съществувание. Симбионтът от растителен произход събира слънчева светлина в Космоса, с помощта на която преобразува отпадните продукти и въглеродния двуокис на човека в храна и кислород. В същото време предпазва човешкия организъм от екстремални горещина и студ. Заселва се в белите дробове и храносмилателния тракт на човешкото същество. По този начин всеки храни другия.
Симбионтът представлява безформена купчина изкуствено създадена органична материя и не притежава нервни клетки до момента, докато осъществи контакт с човек. След като проникне през нервната система на гостоприемника, той споделя човешкия мозък и се превръща в мислещо същество. Така се сдобива с разсъдък и това безспорно е най-ценната му придобивка от съвместното съжителствуване. Първите експериментатори установили, че симбионтът, настанил се веднъж в нечие тяло, оставал завинаги там. Ето защо сравнително малко хора предпочели да предадат своята мисловна самостоятелност в замяна на утопията на извънземните.
Поради това ние, жителите на Пръстените на Сатурн, останахме разочаровани. Все пак ценим изключително незаменимия подарък. Нашето общество не е хуманоидно. Живеем в Космоса. Движим се из «коридори» и «стаи». По време на дългия си живот имаме право да родим само едно дете и да го отгледаме подобно на бактерия. Живеем изолирано, но притежаваме съешени мозъци. Тази наша взаимовръзка е трудно разбираема за външен човек.
Някъде в това магическо сливане на два различно мислещи разсъдъка се поражда неудовлетворение. Прескачат искри на съзидателност. Затова всички жители на Пръстените са поети. Поезията е нормален съпътствуващ продукт на нашето съществувание. Тези от нас, които не са имали куража да се съешат и които чакат редките ни контакти с човешкото общество, също създават песни, но без всякаква стойност…“
Парамитър се рееше бавно над безбрежна златиста пустиня. Хоризонт не се виждаше. Обърна се към малкия, но ярък диск, излъчващ слънчеви лъчи. Самата планета Сатурн беше се превърнала в черна дупка, подобна на нащърбен полумесец, протягащ пипала към Слънцето като към скъпоценен камък.
Парамитър бе лишена от зрение. Усещаше топлината като полъх на вятър, а Сатурн — като дълбок, студен кладенец, който я придърпваше.
Изгревът предизвика сладостни емоции. Още вкусваше аромата на благотворното му сияние през тънката като мехур част на тялото си. Всъщност, приличаше много на слънчоглед.
В момента Парамитър си почиваше, хранеше се нейната симбионтка Солстис. Последната бе разединила центъра на зрението в нейния мозък, затова сега тя изпитваше наслада от елементарното съществувание под формата на космическо растение. Бе разперила широко ръце към светлината и бе вкопала здраво крака в плодородната почва, каквато представляваше нейната партньорка. Блаженствуваше.
Погледната отстрани Парамитър наподобяваше тънък, параболичен слънчобран с нежна централна част, също като паяк в средата на сапунен мехур, прорязан от кръвоносни съдове подобно на вътрешната част на очна ябълка. През вените протичаха течности, някои с млечнобял цвят, други — тъмночервени, а трети — червенокафяви. Близо до пъпа се извисяваше тънко стебло с голяма колкото юмрук подутина на върха му. На това място се намираше геометричният център на параболата и се събираха във фокус отразените от слънчогледа слаби слънчеви лъчи. Ето защо тук температурата бе висока и телесните течности кипяха. Навсякъде из кръвоносната система и капилярите се извършваха химически реакции.