Активността на мозъка й бе сведена почти до нула. Единствено Солстис нарушаваше спокойствието от време на време, тъй като стоеше винаги будна.
— Парамитър! — Не чу глас. Думите се образуваха като чужди мисли в главата й. — Хайде, събуди се!
— Какво има? — Да излезе от сънно състояние не представляваше проблем.
— Готова ли си да прогледнеш?
— Да, защо не?
Солстис, която действуваше като превключвател в горната част на гръбначния й стълб, затвори нужните контакти, които позволиха на визуалния център на кортекса да осъществи връзка с предната част на мозъка. В резултат Парамитър започна да вижда.
— Каква чудесна утрин!
— Да, наистина! Почакай да видиш сутрешните вестници! Няма да бъдеш толкова радостна!
— Не може ли да почакат? Защо да ми развалят доброто настроение? — Бе лишена от чувството на необходимост да бърза.
Последният път, когато свърши нещо бързо, бе преди цяло столетие.
— Права си. Уведоми ме, когато си готова да чуеш новините!
Парамитър изрази телепатично удивлението си. Изпрати мисловна картина на самата себе си как се препасваше с меч и нож, нахлузваше бронзов шлем и вдигаше релефно гравирано забрало. Солстис веднага отговори. Върна й обратно изображение как Парамитър се катереше по стълба, вглеждаше се в звездите и стъпваше на последното стъпало, което се оказа липсващо.
Тя се протегна, от което тънкият слънчобран се заогъва бавно и вълнообразно. Нямаше крака, беше ги заместила хирургически с четири огромни ръце още в момента на съешаването си. Сгъна двадесетте си пръста в юмруци, а след това ги разтвори. Една ръка привлече вниманието й. Бе бледа, но ставаше все по-розова под погледа й. Иначе цялата бе с цвят на албинос, само кожата под ноктите й бе кехлибареножълта, преливаща в оранжево. Солстис се приготовляваше да потеглят и изпомпваше течности из цялото й тяло.
Това, което виждаше, не бе реалност. Върху ретината й, защитена от полупрозрачното вещество на симбионтката, не бе попадала пряка светлина в продължение на повече от седем години. Ако погледнеше Слънцето със собствените си незащитени очи, щеше веднага да ослепее. „Гледаше“ в резултат на получени нервни импулси, които Солстис изпращаше в мозъка й от различни осезателни рецептори. Въпреки това добиваше усещането, че плуваше съвсем гола в Космоса, а слънчевите лъчи пронизваха тялото й. Илюзията бе съвършена!
— О-кей. Какво ни предстои?
— Преди две минути успях да прихвана предаване от канал деветнадесети на Джейнъс. Къде желаеш да го наблюдаваш?
— Няма значение.
Възникна триизмерен образ между Парамитър и тъмния полукръг на Сатурн. Картината бе съвсем реална, като всичко, което съзерцаваше. В интериора на една стая седеше позната жена. Глас зад кадър обясняваше, че осъдената Лило била враг на човечеството и била екзекутирана. Чуха се времето, мястото и кратко изброяване на престъпленията й. По-нататък коментарът премина върху лекция относно вредата от експериментите в областта на генетиката. Солстис изключи, даже без да се наложи да бъде помолена.
— Знаехме, че някой ден щеше да се случи! — възкликна Парамитър, удивена, че новината не я развълнува.
— И на нея й бе известно!
— Добре. Къде е сега спасителната й капсула?
Погледът й се премести. Под нея се завъртя Сатурн, докато съзря Пръстените му отгоре. Изглеждаше, че кръжи около северната полярна област.
В долната, засенчена част замига малка зелена стрелкичка.
— Ето там! — посочи Солстис.
По-нататък по окръжността на небесното тяло, на около шестдесет градуса в посока на въртенето му, се появи неголяма червена стрелкичка. Цветът й подсказваше за масата на скалите. Намираше се на най-външния пръстен Алфа, който не се бе отклонил много от първоначалната си орбита през последните пет години.
С помощта на хипноза Солстис измъкна информация от общата за двете част на мозъка и увеличи мащаба на картината. Видяха спасителната капсула на Лило на мястото, където Парамитър я бе преместила.
Външно приличаше на скала, макар и малко по-голяма от обикновените. Вътре бе снабдена с атомен генератор на енергия, компютър, несложен ракетен двигател, животоподдържаща система и… хиберниран клонинг на Лило с познанията на създателката си отпреди няколко години.
— Колко време измина, откакто се разделихме с генетичката?
— Пет години шестдесет дни и три часа според времето на Старата Земя.
— Не мислех, че е толкова много! — Вгледа се в двете стрелкички.