Разстоянията бяха доста големи.
— За да стигнем до скалата, трябва да изминем сто четиридесет и една хиляди осемстотин деветдесет и пет километра — помогна й Солстис.
— Е, дадохме дума, нали?
— Чаках да чуя това от теб!
Нехуманоидните симбионтки бяха срещнали Лило преди шест години, когато инженерката разположи частната си изследователска лаборатория на Джейнъс с надеждата, че статутът на сателита като връзка между човешката цивилизация и симбиотичното общество щеше да означава занижена бдителност и по-малки ограничения по отношение на генетичното разнообразие. Парамитър-Солситс бяха дошли на една от редките срещи с човечеството и бяха я харесали веднага. Бе необичайно. Човешки същества и съешени двойки никога не се смесваха!
На Джейнъс висяха известно време около нейната лаборатория и когато се приготвиха да си тръгнат, предложиха й да премести операцията си изцяло на Сатурн. Лило не желаеше да се отдалечава толкова много от центъра на Слънчевата система, но се съгласи да изпрати роботизирана станция в периферията на Пръстените, тъй като се опасяваше да не бъдат разкрити тайните й експерименти. Симбионтките обещаха да осъществят разбуждането на нейния клонинг, ако това се наложеше.
Сега им предстоеше дълго пътуване. Бе невъзможно да бързат. Можеха да развиват скорост до петдесет километра в час, но трябваше да спират и да се хранят всеки ден. Щеше да им отнеме поне година, докато стигнеха клонинга на Лило.
— Пътешествието все някога трябва да започне! — каза Солстис. — Да тръгваме!
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Никога не съм се проявявала като любителка на посещенията в „Дисниланд“. Според мен желанието да обработваш земята с голи ръце и да ядеш плодовете на своя труд е безобидно, но глупаво до немай-къде. Така в душата ни се разгаря копнеж към нещо недостижимо, което е винаги над нас в лунното небе. В резултат ни обладават натрапчиви фантазии, подобни на идеята, вманиачила Туийд, да си възвърне Земята, да освободи нашата планета-дом от чуждопланетните завоеватели.
Аз израснах, заобиколена от метал, но въпреки това никога не съм се чувствувала лишена от каквото и да било. Историите за славата на Старата Земя не ме вълнуват. Считам, че трябва да разширяваме своите граници в посока на научните постижения, а не да се връщаме към миналото си. Опитах да сторя това, но свърших в затвора.
Туийд може би бе включил термостата на частния си земен рай на около четиридесет градуса по Целзий. Изнемогвах от жега. Може би растенията му се нуждаеха от лято, но не и аз. Освен това някакви противни малки паразити бяха се загнездили в козината на краката ми. Природа! Съблякох роклята си, за да се поохладя малко, докато бившият президент размишляваше как да насочи по-нататък ориста ми.
Туийд даде знак на мъжа, който чакаше на края на горичката. Лило се напрегна. Дали това не бе краят й? Все още не знаеше намеренията му. Ако повелителят на съдбата й решеше, че не си струваше труда, събитията щяха да се развият бързо. Наблюдаваше Вафа внимателно. Ако се спуснеха върху й, щеше скъпо да им се даде!
Но бившият президент забърза през гъстата трева и се изгуби от погледите им. Пазачката се отпусна, като видя, че шефа й не го грозеше вече непосредствена опасност. Седна на земята и започна да гали змията. Жената-Вафа бе висока два метра и половина, нямаше гърди, тлъстини и косми. Кожата й бе бяла, а отдолу прозираха костите. Бе олицетворение на самата смърт: движенията й бяха редки, икономични, изпълнени с убийствена мощ.
Някой тичаше към тях през полето. Лило се почуди защо бързаше в този зной. Дали не я застрашаваше с нещо? Оказа се, че причината бе въодушевлението от присъствието й. Съзря най-напред татуировката, а след това — и лицето.
— Здравей, Мари!
— Привет! — извика задъхано тя. — Не е ли чудесно това място?
— Ъ-хъ! — Лило цапна някаква летяща гадинка и ръката й се оцвети в червено. Комар!
— Здравей, Вафа!
Последната кимна на лекарката.
Общата им позната бе обляна в пот, но, изглежда, това й харесваше. Поспря се за момент, за да поеме дъх. Обърна се към Лило.
— Длъжна си да дойдеш с мен!
— За какво?
— Трябва да направя запис на паметта ти. Заповед на шефа. Хайде, няма да продължи повече от минутка!
Лило знаеше, че щеше да им отнеме значително повече време, но я последва мълчаливо по пътеката, виеща се през гората. Обърна се и забеляза, че Вафа ги последва, като обръщаше повече внимание на змията. В известен смисъл остана поласкана — считаха я за опасна, въпреки че войнствената психопатка не изглеждаше впечатлена. Е, вероятно така бе по-добре. Бдителността й можеше да бъде приспана, от което щеше да се възползува някой ден.