— Какво е направила?
— Чу много добре!
Лекарката бе досами нея.
— Лило, недей…
Тя се отдръпна ужасена.
— Не! Не бих могла! Бих могла да убия… — Посочи двойката Вафа. — … който и да е от тях, но не и теб!
— Не казах, че не си съжалявала! — отвърна Туийд. — Вафа твърдеше, че си посрещнала смъртта с облекчение.
— Лило, не тая никакви лоши чувства спрямо теб! — извика Мари. — Звучи странно, но вече те опознах… два пъти. Харесвам те. Мислила си, че постъпваш правилно и дори изчака да направят запис на паметта ми. Загубих само няколко дена от живота си. Шефът каза, че нищо не съм усетила, не си ме карала да страдам!
— Вярно е! — потвърди той.
Изучаваше с поглед генетичката.
— Не мога да повярвам…
— Трябва! И помни: сега вече те познавам напълно! Налице са някои признаци, които не можеш да скриеш от мен, а аз непрекъснато ще те следя. Ако ги открия, ще узнавам предварително замисъла ти. От друга страна, ти няма да знаеш за моите намерения спрямо теб! — Дебелите му пръсти се придвижиха и имитираха решетка на клетка около нея. — Ще ти оставя малко време да размислиш върху думите ми. Когато решиш, че желаеш да работиш за мен, ела и ми съобщи. Изборът е изцяло твой, а бих желал този път да получа твоята твърда дума. Не искам да чувам повече лъжи подобни на тези, с които ме засипа в Института. Вече отделих достатъчно от скъпоценните си време и енергия! — Отдалечи се, сподирван от мъжа-Вафа, който го следваше като вярно куче.
Лило и Мари останаха практически сами, тъй като жената-Вафа сякаш престана да им обръща внимание. Опитваше се да примами змията да слезе от близкото дърво. Не успя и затова се покатери на един клон до нея.
Настъпи напрегната тишина.
— Не зная какво да кажа! — започна Лило.
— Заречи се, че ще направиш, каквото ти нареди шефа! Нямаш никакъв избор!
— Не… нямах предвид това. Как да ти се извиня!
— Не е необходимо! Ти самата не си направила нищо. Аз самата пазя само добри спомени за теб. Така че коя е пострадала? Някоя си, която на времето съм била аз, от друга жена, която си била ти.
Генетичката намери малка утеха в този начин на представяне на нещата. Знаеше, че вечно щеше да се срамува от постъпката на предишното си „аз“. Единственият начин да се пребори с изгарящото я чувство за вина бе да се съгласи с гледната точка на лекарката.
— Направих новите ти крака по начина, по който ти харесваше — продължи Мари.
Лило погледна. Не й бе хрумвало, че можеше да внесе изменения точно в тази част на тялото си, но прецени, че имаше основания. Генетичният й код не включваше козината.
— Благодаря ти! Много съм ти признателна!
— Знаех, че ще ти се понрави.
Лило скръцна със зъби. Компаньонката й бе чистосърдечна и сподели мислите си без задна умисъл. Но от сега нататък подобни изявления щяха да всяват смут в душата на бившата затворничка. Мразеше, задето бе станала тотално предсказуема!
— Предполагам, че е по-добре да ида да поговоря с шефа! — Почуди се дали това изречение не бе запрограмирано в паметта й!
ПЕТА ГЛАВА
Удивлявам се през какви перипетии премина живота ми!
Живях петдесет и седем години почти нормално. През няколко години ми правеха запис на паметта, както на всички останали. След това бях арестувана.
Моите копия на записите бяха конфискувани и съхранявани по време на целия съдебен процес. След като ме осъдиха, ги унищожиха заедно с проби от тъканите ми, които биха могли да се използуват за създаване на мой клонинг, в случай че загинех при нещастен случай.
Преди екзекуцията, по време на престоя ми в Института Мари вероятно е направила нов запис на паметта ми. За това само предполагам — много лесно можеха да ме упоят с психотропни препарати.
Срещнах се с клонинг, моя близначка, създадена от Туийд и хвърлена в „Дупката“ вместо мен. (Наместо кого? Всъщност, тя функционираше пълноценно! Обърквам се все повече!)
Онази личност — „оригиналът“ (въпреки че ми е все още трудно да възприема, че обитавам тяло на клонинг) — успяла да просъществува само няколко седмици след последния запис на паметта й, направен на полянката в „Дисниланд“-а на Туийд. Стъпка по стъпка, при потискащо повтарящ се процес, са събуждани клонинги, мои двойнички. В първата „аз“, която се е събудила, са липсвали тези седмици от първоначалния запис, които са следвали до смъртта на „оригинала“. Вторият ми клонинг е започнала да изпълнява същата програма, както и убитата. Успяла е да се държи, без да буди подозрение, направила е опит за бягство, била е хваната и унищожена. Четвъртата — това съм аз, в момента — се събужда в гората и вижда усмихнатата Мари. Но този път лекарката е клонинг, номер три я е била убила при планирането на бягството.