Не таях никакви илюзии. Отсрочката ми бе дадена, най-вероятно защото в Института не разполагаха с достатъчно врагове на човешкия род, а трябваше да развиват научна дейност. Два пъти на ден една от стените на килията ми променяше цвета си и засияваше. От другата страна професор изнасяше лекции на някакви откаченяци. Ако се доближех, можех да различа студентите, насядали в стройни редици, но това занимание скоро ми омръзна.
Веднъж седмично ме посещаваха дипломанти. Те се настаняваха на канапето и мърдаха неспокойно. Бяха млади, почти момчета и момичета, с честни лица и сбърчени в размисъл вежди. Обикновено престояваха около час и ми задаваха въпроси, от които личеше, че не бяха наясно с отношението си към мен. Отначало се забавлявах да им давам странни отговори, но бързо се изморих. Понякога проседявах мълчешком през целия този час.
Животът ми бавно пълзеше към своя край.
Лило-Алигзандър-Калипсо седеше в килията и чакаше настъпването на последното утро в своя живот. Още не бе решила дали щеше да издържи да изкачи сама фаталните тринадесет стъпала. Преди година, когато това не бе непосредствено предстоящо, бе лесно да се залъгва, че бе храбра. Сега се убеди, че смелостта й се подхранваше от вътрешното й дълбоко убеждение, че никой конкретно не желаеше смъртта й. Но разполагаше с достатъчно много време да размисли.
Газова камера, електрически стол, разстрел от наказателен взвод, бесилка… Увисваш на врата си, докато станеш бездиханен, безжизнен, мъртъв и тогава нека господ да рециклира душата ти!
Колкото и изобретателни да бяха устройствата за отнемане на човешки живот, те осъществяваха изключително проста идея — спираха туптенето на сърцето. По-късно критерият за настъпването на смъртта бе станал прекратяването на мозъчната дейност.
Сега това не се считаше за достатъчно. Бе установен тъжният факт, че не можеше просто ей-така да убиеш някого и да бъдеш абсолютно сигурен, че той нямаше да възкръсне или да се прероди отново. Екзекуцията на Лило тази сутрин щеше да бъде само символична от гледна точка на общественото мнение.
Но за осъдената това означаваше много повече. Затова сега обмисляше да сложи сама край на живота си, за което бе се сетила, още преди да получи отсрочка на изпълнението на смъртното наказание.
— Защо пък не? — Стресна се, като осъзна, че произнесе на глас.
Наистина, какво й пречеше? Преди няколко години би изнамерила хиляди причини за смисъла да продължи да живее. Тогава току-що бе започнала петдесетте и животът откриваше широки перспективи пред нея. Сега бе на петдесет и седем и се чувствуваше като древно изкопаемо. Освен това скоро щеше да бъде мъртва. Мъртва! Нямаше да стане по-възрастна!
Телом Лило бе на двадесет и пет. Хората обикновено поддържаха физическото си състояние на толкова години и въпреки че тя не обичаше да се подчинява на масовата насока на общественото съзнание, установи, че не изглеждаше добре на по-напреднала възраст. Тялото й до голяма степен бе останало непроменено с изключение на няколкото хирургически модификации. Косата й бе светлокестенява, а очите — леко раздалечени, за да паснат по-добре на широкия, леко сплеснат нос. Бе висока и стройна и външният й вид напълно я задоволяваше.
Беше се проявила суетна само по отношение на краката си. Бе удължила костите им с десет сантиметра и така достигна ръст два метра и два сантиметра, тоест — малко над средния. Прасците й бяха обрасли с фина кафява козина, подобна на тази на чинчила.
Лило се надигна и нервно обходи стаята. Удиви се, че щом веднъж прие, че смъртта стана неизбежна, самоубийството започна да й изглежда привлекателна алтернатива. За държавата на Луната нямаше значение дали тя щеше да сложи край на живота си — призори щяха да я натикат в „Дупката“, жива или мъртва. Ето защо не бе направен никакъв опит да махнат от килията й опасни предмети.
Съсредоточи вниманието си върху ножа. Прекрасна изработка! Острието бе от неръждаема стомана, полирана до огледален блясък, и се отличаваше с идеална симетрия, която за момент прикова любопитството й. Върху дръжката бяха гравирани кръстообразни нарези, които гарантираха сигурен захват на студения метал. Прокара върха през гърлото си. Главата й се изпразни от всякаква мисъл. После, разтреперана, вдигна ръка и опипа мястото. Нямаше кръв!
Можеше да избере една от само две възможности.
С пукването на зората щеше да изживее върховния в емоционално отношение момент в живота си. Нищо не можеше да се сравни с очакването да изкачи тринадесетте стъпала, водещи към „Дупката“! Опасяваше се, че нервите й нямаше да издържат и щеше да се наложи да я бутнат от ръба, а не да й позволят да се хвърли в бездната изцяло по своя воля.