Задушаваше се от възбраните, наложени от обществените закони върху генетиката, но продължаваше да навлиза в същността на науката. С ужас откри, че петстотингодишната забрана за експерименти с човешки организми представляваше само мораториум. На времето, наистина, това, бе имало дълбок смисъл. Човечеството започнало да изчезва като вид, бъдещето станало неясно. Колко дълъг период от време бе достатъчен, за да се отмени запрещението? Настоящият човешки генотип обобщаваше всички промени, които можеха да настъпят в неголяма генетична „локва“ от оцелели от Нашествието. Още преди отрицателното вето за научноизследователска дейност бяха премахнати всички болести, дължащи се на генетични дефекти. Най-общо казано, индивидите от човешката раса бяха достатъчно здрави, но накъде вървеше развитието им като цяло, въобще?
Навлезе в дебрите на възпроизводството в генетиката и се шокира. Не че искаше да се усъвършенствува в тази област, но се заинтересува на същото основание, което караше машинен инженер да добие представа от металургията, залегнала в основата на производството на машинни части. Смътно се досещаше за действието на законите на наследствеността. Отначало работата й се заключаваше да вземе като основен материал готов генотип и да го видоизменя с помощта на манипулационните техники, които научи от горещата радиовръзка с Офиучи. Сега за пръв път се сблъска с проблемите на кръстоските с близки родственици и рецесивното развитие. Достигна до идеята, че човешката раса се израждаше в идиоти, като липсваше ясна делителна линия на такава промяна.
Опита да възбуди интереса на научните среди, но не постигна успех. В този момент нямаше политическа воля, която да подкрепи усилията й за отменяне на мораториума върху генетичните изследвания. Генетиката на човешкото тяло бе станала още по-стриктно спазвано табу, отколкото отношенията между двата пола. Никой не искаше да се ангажира с проблема, просто защото не виждаше съществуването на такъв. В живота властвуваше аксиомата: „Човешката ДНК е неприкосновена.“.
В продължение на цяла година Лило обмисляше какъв курс да поеме.
Първо, можеше да забрави. Така бе най-лесно и тя дори сега не можа да си обясни със сигурност защо бе продължила. Понякога инерцията на общественото съзнание й действуваше като приспивателно лекарство, което я успокояваше и я караше да остави нещата, каквито бяха. Ако нещо бе удовлетворително за предшествениците ти, защо да не бъде достатъчно добро и за теб?
В крайна сметка започна предпазливо изследователска работа. Но явно не се оказа докрай внимателна!
Информацията, получена от горещата радиовръзка с Офиучи залегна в основата на нейните занимания. От големия обем закодирани съобщения, които пристигаха, обикновено деветдесет и пет процента биваха неразбираеми. Бе чула слухове, че голяма част от данните били свързани с човешката ДНК. Вкара в компютъра си файлове, оставени на свободен обществен достъп. Търсеше сляпо, не знаеше към какво точно трябваше да се стреми. Тази област бе до такава степен неизследвана, че й се наложи да прави справки с архиви отпреди Нашествието, за да се докосне до някакъв смисъл. Съзнаваше, че работата бе по силите на голям изследователски екип, какъвто бе работил на времето, но сега не съществуваше. Стигна до извода, че не бе подготвена да изпълни научна програма, бе само инженерка, способна да извърши някои генни манипулации.
Постигна многообещаващи резултати. Не се потруди да си зададе въпроса, откъде офиучите бяха научили толкова много за човешката генетика. Повидимому знаеха всичко и до момента човешката раса бе разчитала изключително на този поток от научна информация в продължение на столетия.
Направи лаборатория на Джейнъс и започна първите си експерименти със свои собствени яйцеклетки. Първоначално нямаше намерение да създаде живо човешко същество. Въвеждаше промени в основния генетичен материал и изчакваше развитието на зародиша до ембрионален стадий, след което използуваше резултата, за да насочи следващата си стъпка.
Работеше опипом. Не бе съвсем сигурна, че изследванията й напредваха в правилната посока. В трудни моменти й се струваше, че изпълняваше детските си мечти да поиграе на лекарка.
В други случаи я спохождаше видение. Не знаеше причините, но го чувствуваше не като плод на собствената си мисъл. Смътно го свързваше с представата за видоизменена човешка раса, пръсната из звездите.
В съзнанието й се формираше само една ясна картина. Виждаше я насън всяка нощ. Тичаше сред високи трева и дървета под синьо слънце. Прекрасните сини лъчи навлизаха приятно в кожата й, а цветята трептяха от повеите на нежен бриз. До нея тичаше още някой…