— Не се притеснявай! Нашият огромен кораб не може да кацне безпроблемно на речно камъче като това под нас. Можем лесно да се отдалечим от орбитата му.
Хвърли поглед към изходния люк и ръцете му зашариха по контролното табло. След няколко поправки на курса посредством помощните реактивни двигатели застанаха на стационарна орбита.
— Сега ще хвърлим въжета и отдолу ще ни закотвят подобно на платноходка. Но можете да излезете и сега. — Капитанът скочи от креслото си.
Лило се удиви от грациозните му движения. Знаеше, че краката представляваха бреме в състояние на безтегловност, тъй като притежаваха ненужно голяма сила за предназначението си. Но чак сега осъзна колко опасни можеха да се окажат крайниците. Тя за малко не разцепи главата си на три пъти още през първите дни на полета, въпреки че цялото пътуване премина при ускорение едно джи.
Изведнъж откри, че търсеше нещо. Къде бе скафандърът й? Дълбоко вкоренен в подсъзнанието й рефлекс я предпази да не стъпи в изходния шлюз само по фанелка и пола. Спомни си за ужасните първи пет секунди свобода в космическия вакуум, когато бягаше от Института. Потисна спомена си. Раздразни се, че се поддаде на необосновани страхове. Познаваше добре работата на нулевия скафандър. Беше се включил автоматично преди няколко часа, когато корабът доближи прекалено Юпитер и нивото на радиацията достигна опасно ниво.
Лило херметизира изходния шлюз след излизането на Ифис и Вафа и натисна задвижващия бутон на нулевия си скафандър. Върху откритите части на кожата й избиха пъпки, както при едра шарка. Генераторът на нулево поле заработи и в първия момент тя се задъха от липса на кислород, борейки се с рефлекса си да отвори уста, за да диша.
Обикновено при използуването на нулев скафандър възникваха някои трудни за преодоляване психологически бариери. Най-напред човек трябваше да свикне с обезпокояващата мисъл, че се оказваше обвит от огледална повърхност, която следваше всяка извивка на тялото на разстояние милиметър и половина. Околните предмети се виждаха размазани и изкривени като погледнати в криво огледало. Най-тревожното бе друго. Лило бе дишала въздух в продължение на петдесет и седем години, затвърждавайки у себе си съответен рефлекс, който сега се наложи да преодолее.
Нулевият скафандър изпращаше автоматично импулси, които потискаха част от автономната нервна система, която управляваше свиването и разпускането на диафрагмата, и изключваха рефлекса за дишане. Разумът схващаше, че не бе нарушена тази жизненоважна функция на тялото, но подсъзнанието не можеше да възприеме новия начин на живот. В резултат първата реакция наподобяваше паника.
Така се случи и при Лило, но тя бе уверена, че щеше да превъзмогне състоянието си. Не бе първата, на която й се случваше. Хората на Меркурий и Венера даже израстваха в нулеви скафандри. Въпреки това първите пет минути прекара подпряна на една от стените и опитваше да спре треперенето. Облекчаваше я само идеята, че процесът, който се извършваше от скафандъра, й позволяваше да поддържа живота си. Представяше си мислено имплантираното парче метал с неправилна форма, с което Мари бе заместила левия й бял дроб. В него имаше генератор на нулево поле, запас от кислород за тридесет часа и изкуствени алвеоли, които допълваха естествената й белодробна система. Нулевият скафандър насищаше кръвта й с кислород, замествайки химически отделяния въглероден двуокис, но го правеше много по-ефикасно, отколкото истинския бял дроб. Осцилациите на полето на нулевия генератор действуваха като разпъващ се мях и изхвърляха почти чист въглероден двуокис от изпускателната клапа под ключицата й. Влязоха в действие и някои спомагателни системи, като например бинауралния приемопредавател на радиовълни, който можеше да се активира само с напрягане на гласните струни.
Почувствува се по-добре. Сивата и мръсна повърхност на астероида се мержелееше на около пет метра под нея. Зърна характерен застинал, неравен пейзаж. Явно бе направен опит да бъде заравнен на места, особено под „Земен дом II“. Забеляза система от сребристи въжета, опънати между метални подпори. На Посейдон те бяха еквивалентни на пътно-транспортна мрежа.
Да излезе от ракетата и да се разходи на воля след дългия полет първоначално й се стори добра идея, но тя забеляза грешката си още след първите няколко секунди, прекарани в открития Космос. Оцени ускорението на гравитационната сила на почти един сантиметър за секунда на квадрат или шест хилядни от това на Луната. Докосна повърхността, но много силно; реакцията на противодействуващата сила бе голяма и я изхвърли високо нагоре. Докато плуваше, имаше достатъчно време да внесе корекции в своите изчисления, макар и малко изплашена. Хрумна й да избяга, само като се оттласнеше с крака, но не притежаваше такава мускулна сила. Трябваше да преодолее гравитационен кладенец с височина триста и тридесет метра според стандартните условия на Луната.