Обзе я необикновено спокойствие. Изгуби всякаква надежда. Беше ли способна да посрещне смъртта сега, от своята собствена ръка, без чужда помощ? Щеше ли да постъпи по-добре?
Стори й се, че да! Повтори си го три пъти и се пресегна към ножа. Прокара го по китката си. Потръпна. Сърцето й заби силно. Отвори очи и погледна — не бе оставила дори драскотина! Почувствува увереност, че щеше да преодолее състоянието си. По бузата й се търкули сълза. Обезпокоена, бързо я избърса.
Седна на стола до малката масичка и стисна зъби. Наведе се напред и подпря ръка. Опря острието до корема си и отмести поглед. Очите й станаха сухи.
Потече тънка струйка кръв.
— Хвърли ножа, Лило!
Тя подскочи от изненада. Обзе я гняв. Колебаеше се с окървавения нож в ръка. Опита се да го скрие между близкостоящите възглавници и чак тогава се обърна, за да види кой бе влязъл в стаята.
— Сериозна ли е раната? — попита мъжът и доближи.
Затворничката също погледна незначителното порязване. Кървенето почти престана. Той й подхвърли кърпа, с която тя избърса кръвта от ръцете си. Влезлият седна на няколко метра от нея и я зачака да свърши.
— Имаш посетител! — Посочи й с жест вратата на килията.
Влезе пазач със синя униформа, последван от гола жена. Бе висока, леко се олюляваше, докато вървеше, и изглеждаше натъпкана с наркотици. Кафявата й коса лежеше сплъстена в безпорядък над раменете. От нейните ръце, нос и брадичка капеше гъста, подобна на сироп течност. Кръстоса поглед с Лило, но лицето й остана безизразно. Отпусна се на стол и се прекатури. Униформеният й помогна да стане на крака и почти я пренесе до банята. В килията влезе още една жена, също облечена в синя униформа, затвори след себе си вратата и последва другите двама. Чу се шум от силно течаща вода.
Лило едвам отмести поглед. Лицето на дрогираната бе ужасяващо познато. Бе нейното собствено!
Злато! Всичко около мен бе със златист цвят! Отворих очи под водата и веднага разбрах, че не дишам. Поради неизвестна за мен причина това не ме разтревожи. Поприседнах. От тялото ми започна да се стича лигава течност.
Задушавах се. Опитах да се изкашлям и цял фонтан от същата течност бликна от гърлото ми. За момент ми се стори, че няма да успея. Но някой започна да ме тупа по гърба и тогава поех дъх за първи път.
Не е лесно да се родиш!
Очите й не можеха да фокусират заобикалящите я предмети. Някой протягаше към нея ръка с чаша. Тя се отдръпна, но чашата последва устните й. Пое я и я пресуши почти до дъно.
Огледа се. Седеше в стъклен резервоар, потънала до кръста в течност с цвят на жито. От тялото й излизаха проводници. Все още потръпваше под въздействието на изпълнената програма за тонизиране на мускулите, които трябваше да се разслабят след тримесечните усилени физически упражнения.
Бе напълно дезориентирана. Не можеше да разсъждава логично. Резервоарът трябваше да я подсети за нещо важно, но това не стана.
— Хайде, ставай! — чу нечий глас.
Бе жена в синьо, която й оказа помощ, за да излезе. Изправи се мокра, олюляваше се, опря се на нечие силно рамо, една ръка я прихвана здраво през кръста. Спеше й се.
— Готова ли е?
— Мисля, да! — Отговорът дойде от мъж, също облечен в синьо. — Няма да отнеме много време.
Тя осъзна, че говореха за нея. Опита да се отскубне, но не успя. Бе твърде слаба. Раздразни се от приказките им, прииска й се да замълчат.
— Оставете ме на мира!
— Тя каза ли нещо?
Двамата я поведоха през дълъг коридор, помогнаха й да прекрачи прага и я следваха неотлъчно по петите. Тя клюмаше, не можеше да държи главата си изправена. Виждаше само босите си крака и мокрите петна, които оставяше по килима. Това й се стори смешно. Захохоти и почти се изплъзна от ръцете на униформената.
— Какво й става?
Не чу отговора, защото смехът отекваше силно в ушите й. Още една врата. Спряха. Някой започна да я шляпа по лицето. Тя се опита до го спре, но не можа и заплака. Последва силна плесница, която я залепи на отсрещната стена. Тя се отдръпна и изведнъж осъзна, че вече стоеше самостоятелно на крака и се взираше в лицето на мъжа.
— Събуди ли се? — Униформеният се вгледа в очите й.
— Да… аз… — Задави се от кашлица и опита да се огледа, но той я задържа за брадичката и малко остана да не я разплаче пак. — Аз… тоест…
— Нищо й няма! Въведи я!
Мъжът се обърна към нея.
— Последвай ме, чу ли? Само ме следвай! — Явно считаше, че й каза нещо много важно.