— Давам ти дума! Но не желая да те напусна и да те оставя тук!
— Налага се! Не слушай предаването от моя вокодер, когато… дойде краят ми. Наистина! — Паниката за малко щеше да излезе изпод контрол от нейното подсъзнание, но тя придаде твърдост на гласа си, колкото можа. — Тръгни сега! Направи всичко, което бе по силите ти!
Лило се чудеше каква смърт щеше да я застигне, но скоро подразбра. Почувствува едва доловимо налягане отзад.
Натискът нарастваше неимоверно бързо. Тя се плъзгаше право в юпитерианската атмосфера, летеше като метеор. Около нея заструи оранжево и засия така ярко, че я заслепи напълно. Скафандърът я предпазваше. Ротацията й спря, тъй като аеродинамичните сили стабилизираха полета й с гръб, ръце и крака към Юпитер, привлечени от мощната му гравитация. След малко ускорението рязко се забави, което почувствува по нарасналата възможност на изкуствения бял дроб на скафандъра да доставя кислород в кръвта.
Тялото й се вцепени. Усещането за привличане на крайниците й изчезна. Движеше се. Разбра по това, че стомахът й сякаш правеше опит да се залепи за гръбначния стълб. Кожата на лицето й се отдръпна съвсем настрани, а млечните й жлези търсеха ново място под мишниците.
Изгуби представа колко време продължи падането. Вероятно имаше празнини в съзнанието и не си спомняше изминатата траектория. Но налягането престана. Бе преминала с определена скорост горните слоеве на атмосферата и сега се спускаше под въздействието на гравитацията, тоест — почти в безтегловност. Огледа се за черната дупка. Ако бе падала едновременно с нея, щеше да я види поради всмукването на заобикалящите я газове. След това прецени, че атмосферата не би могла да забави напредването на микродупката, която сега вероятно бе достигнала недрата на планетата. Възможно бе Юпитер да я бе анихилирал.
Въздухът бе чист. Около нея се заоблачи. От време на време поривите на вятъра я ускоряваха рязко и я преместваха встрани.
Снижаваше се. Времето сякаш спря. Отпървом се поддаде на стария си навик да изчислява за колко време щеше да достигне чернилката на облаците под нея, температурата вън от скафандъра, на каква височина щеше да спре падането и щеше да продължи да плува в пълна безтегловност. Но след това се задоволи да остане само безучастна зрителка. Гледката бе потресаваща. Ужасяващо бе да загине тук, сред дива пустош и съвсем сама!
Съзерцанието й не продължи дълго. Скоро стигна непроницаемия облачен слой и видимостта стана нулева. Държеше ръка пред очите си и сребреещите отблясъци я успокояваха, че все още бе жива. Запита се дали можеше да умре неусетно.
Раздразни се, задето не успя да наложи на ума си да не работи. Нямаше какво да прави или наблюдава, затова неизбежно започна да размишлява. Какво можеше да я убие? Вероятно щеше да оцелее и да живее дотогава, докато свършеше запасът й от кислород. Такава смърт би била лека — щеше да изгуби съзнание постепенно и да заспи завинаги.
Изпускателната клапа на скафандъра й, металното цвете под ключицата, откъдето се изпомпваха извън тялото й отработен въглероден двуокис и топлина, бе направена от извънредно твърда сплав, която, обаче, можеше да се нагрее недопустимо и да се смачка или разтопи. Вероятно така би умряла по-бързо, но по-мъчително, без да може да направи каквото и да било. За момент съжали, че нямаше да достигне най-вътрешния слой от горещ течен водород. Пред очите й би се разкрила прекрасна гледка, точно миг преди сетния й дъх!
По-нататък мислите й станаха по-трезви. Прецени, че на тази планета всичко бе не по-малко скучно от облаците, през които прелиташе.
Тъкмо излезе от непрозрачния облачен слой и под нея се ширна огромно, мъгляво пространство, по-светло, отколкото очакваше първоначално.
Неизвестно защо страхът й се върна със смазваща сила и я парализира отново. Така и не успя да го преодолее. Подсъзнателно схвана, че не съществуваше надежда за спасение, но разумът й не го възприе.
Потъна в безпаметност или в моментна лудост. Доближи още мъглявината. Видя червеновиолетови призраци, обградени от светли искри… (… бели, с пухкави сиви коремчета…)… Те се мятаха тромаво насам-натам и тя получи усещането, че се намираше в котел, врящ от хаотично движещи се електрически змиорки.