— Но ти си само момче! — възкликна Лило.
Обезпокоен, той вдигна неразбиращ поглед към нея. Тя започна да се чуди дали наистина бе дете.
Земният жител бе рус, невисок, нямаше и два метра ръст, стигаше едва до рамото й. Носеше кожени дрехи и обувки. Жената порови из паметта си, за да определи типа на расата му, и реши, че бе скандинавец. Лицето му бе удължено, с високо чело.
— Благодаря, че ми спаси живота! — изрече прочувствено Лило. — Но май не ме разбираш, а?
Той я погледна и й се усмихна. Три от предните му зъби липсваха.
— Никога не съм виждала по-мръсно същество от теб! — възкликна тя. — Освен може би мен! — Постара се гласът й да прозвучи дружелюбно, а и в действителност не се страхуваше от него.
След това се сети, че може би аборигенът представляваше все пак някакъв източник на опасност и отстъпи крачка. Бе направила вече две грешки — относно слънцето и дивата котка — и не желаеше новият й познат да стане третата. Опита да си припомни нещо за нравите на примитивните племена на Старата Земя. Малкото откъслечни спомени не й дадоха основания да му се довери.
Туземецът изговори няколко изречения. Стори й се, че разпозна малко думи. Момчето кимна с глава и й се усмихна, направи няколко жеста, които я зачудиха. Тогава той посочи с ръка слънцето няколко пъти и тя разбра.
Приказваше на развален до неузнаваемост американски и вероятно имаше предвид падането на нощта. Жената се успокои. Американският език имаше същите корени като английския. Или обратното? Никога не се бе изявявала блестящо по лингвистика. За своя майчин език знаеше само, че бе смесица от английски и руски. Вероятно можеше да се научи да му говори.
Реши да го последва, за да провери дали не би споделил с нея храна и подслон. Той се обърна да я погледне и изглежда одобри действията й. Лило си повтаряше непрекъснато, че младежът можеше да се окаже опасен, особено ако я водеше в племе от аборигени. В действителност тя нямаше изработен защитен инстинкт спрямо непознати. Мисълта, че можеше да бъде извършена груба постъпка спрямо нея, бе толкова чужда на вътрешната й нагласа, че тя скоро я забрави.
Момчето я заведе до скрита пещера. До входа й се стигаше по бетонени стълби под надвиснал гъст храсталак. Подът вътре бе равен. Отпървом тя помисли, че кухината бе се образувала от основа на къща, запазила покрива си след срутване. Младият човек накладе огън и тя разбра къде се намираха. Дизайнът на железопътните гари за кратки експресни транзитни пътувания на Луната много приличаха на тукашната обстановка.
Лило се мъчеше да предвиди събитията. От беглите си познания за живота и обичаите на варварските племена си спомни, че на времето жените заемали социално положение, различно от това на мъжете, особено в епохата преди смяната на пола да се бе превърнала в рутинна практика и да бе обезсмислила проблема за отношението между половете. Чудеше се дали младежът щеше да пожелае да полегнат заедно! Шокирана си зададе въпроса дали той не считаше, че бе в правото си да го изиска от нея. „Ще го изненадам страхотно при подобен случай!“ — обеща си тя. Но момъкът изглежда изпитваше страхопочитание поради външния й вид. Гледаше козината по прасците й, а когато тя се изправеше, зяпваше я с раззинала уста.
Лило скоро установи, че раните го наболяваха. Прегледа ранената му ръка и той не възрази. Когато му се усмихваше, за да му вдъхне кураж, връщаше й усмивката. Нараняването не изглеждаше сериозно — само четири дълбоки дупки и няколко разкъсвания.
Тя се стресна. Подобна рана на Луната се считаше за незначителна, целта бе само да се спре болката. Но тук заздравяването може би щеше да продължи с дни.
Казваше се Мейкъл и почина след пет дни.
Раните му така и не зараснаха. Той се самолекуваше с вода и различни листа и мазила, но положението му се влошаваше непрекъснато. Гангреняса.
Лило чак сега разбра пропуска си и се прокле за глупостта си. Съображенията за стерилност бяха тъй чужди за нея, както хищническите инстинкти на дивата котка, която едва не я прати в небитието. Луната още от самото начало на колонизацията от хората представляваше среда без никакви микроби. Ето защо гумените ръкавици, маските за лице и дори преварената вода бяха непознати за лунните хирурзи.
Момчето остана енергично и дейно до последния си ден и не обръщаше внимание на разпространяващата се инфекция. Всеки ден ходеше на лов, а тя го придружаваше. Времето не стигна, за да научи повече от него, но успя да прихване някои основни тактики на оцеляване. Първо се приучи да бъде винаги нащрек. Бе попаднала в различен свят и моментното невнимание можеше да коства живота й.