Накрая той рухна в треска. Тя стоеше неотлъчно до постелята му, бършеше потта от челото му и му даваше вода на малки глътки, когато я помолеше. Съблече го и го изкъпа. Разбра, че първите й впечатления бяха правилни. Той не бе нито възрастен, нито дете. Може би се радваше на разцвета на своите деветнадесет години.
Посред нощ тя откри, че тялото му бе изстинало. Не знаеше от колко време бе мъртъв.
Лило положи главата на Мейкъл в скута си, залюля я напред-назад и тихо зарида. Никога през живота си не бе присъствувала на сетните жизнени мигове на човешко същество. Опита да си внуши, че тя нямаше вина за смъртта му, но така и не си повярва.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Злато! Всичко бе златисто.
Плувах, осветена от мъждива светлина. Осезанието ми се изостряше. Виждах навсякъде един и същи цвят. Резервоарът започна да се изпразва от течността, но аз продължих да се нося в безтегловност във въздуха.
Прониза ме електрически ток. Шестнадесет точки на агония, големи колкото върха на игла! Крайниците ми трепнаха конвулсивно, но сърцето ми не започна да бие. Усетих позната тъпа болка — бях си ударила коляното.
Още един електрически разряд и сърцето ми затупка. Оживях и то — навреме! По-скоро бих умряла, отколкото да изтърпя още един електрошок! Поех дъх и несекваща кашлица раздра гърдите ми. Блъснах неволно главата си в капака на резервоара. Попипах цицината със студени ръце, след това ги погледнах. Бяха опръскани с кръв. Кръвта шурна по лицето ми и напълни лявото ми око. Златистото придоби розов оттенък.
Поради гумените уплътнители капакът на резервоара изпука като извадена от бутилка тапа. Тялото ми бе привързано с колан по средата и аз се помъчих да го разкопчая с ръце, които усещах като надути гумени ръкавици. Приседнах и започнах да масажирам сбръчканите си ходила. Обсегът на чувствата ми се разширяваше. Стана ми зле. Прииска ми се да изплюя езика си.
Моите длани и стъпала изглеждаха като мумифицирани. Опитах да фокусирам погледа си и да се огледам из стаята. Наклоних глава и избърсах кръвта от очите си…
— Кои по дяволите сте вие?
Лабораторията бе миниатюрна и изглеждаше претъпкана, ако влезеха трима човека. За щастие на никого не му се налагаше да седи в състояние на безтегловност, дори на Лило, която бе толкова слаба, че едва ли би успяла даже да вдигне ръка, ако съществуваше гравитационно поле. Тя заплува. Обви ръце около туба, пълна с бульон. Сърбаше на малки глътки през неголемия отвор, тъй като установи, че ако пиеше бързо, можеше да се задави.
— Предполагам, че пак сте ме загубили — изрече уморено. Спеше й се, кръвта пулсираше в главата й, чуваше гласовете неясно. — Коя година сме днес, не споменахте ли?
Катей въздъхна. На новосъбудения клонинг й дотегна присъствието му. Все по-малко вярваше на историята, която й бе разправил. Бе невероятна, а най-неубедително звучеше неговото твърдение, че мъртвата й близначка го бе обичала!
Продължи Парамитър с нечовешко, безкрайно търпение.
— Годината е 571, месецът е Козирог. Ти бе арестувана през Стрелец 568 г. и екзекутирана година по-късно. Тоест, бил е анихилиран твой клонинг, според Катей. Истинската Лило е живяла кратко време след това и е била застреляна. Вторият ти клонинг, очевидно приготвена предварително за подходящи времена…
— Туийд обичайно процедира по този начин! — намеси се учителят.
— Да! Вторият клонинг е била убита при опит за бягство. Третият била пратена на Юпитер, където срещнала Катей и…
— Да, тази част си я спомням най-добре! — прекъсна я Лило.
В действителност, не искаше да чуе отново, че последната й двойничка била загинала. Подробностите, отнасящи се до приключенията й на Посейдон, обаче, останаха неизяснени. Но празнотата можеше да бъде попълнена по-късно.
— Защо по дя… Струва ми се, че е трябвало да бъда разбудена по-рано! Каква е причината за забавянето?
Парамитър замълча, явно усети, че историята развълнува новородената.
— Дали не е по-добре да те оставим да си починеш, преди да продължим? — предложи.
Лило вдигна поглед. Тялото на Парамитър-Солстис будеше смях. Вероятно несръчно дете би опитало да извае човешка фигура от пластилин по подобен начин. Единствената видима част от физическата й същност бе устата. Солстис беше се оттеглила, за да може партньорката й да разговаря свободно. А иначе физиката й се отличаваше с щръкнали тазови кости, тънък кръст и загатната шия. Огромна буца, която представляваше Солстис, покриваше главата и раменете. Но на Лило не й бе до смях. За разлика от себеподобните си тя изпитваше известно страхопочитание от идеалната симетрия на техните жизнени отношения.