— Предишната Лило… — Катей се спрепна насред дума. — Е-е, спомена нещо за лазерни пушки. Можем да ги атакуваме само във вътрешността, където техните нулеви скафандри са изключени.
— Никога не съм боравила с подобно оръжие! А ти?
— И аз! — призна унило.
Вдигна очи към нея. Погледът му издаде, че бе твърде различна от онази Лило, която познаваше. Всъщност, тя се опитваше да го убеди в същото в продължение на толкова дни! След няколко минути, преминали в неловко мълчание, учителят стана и тръгна навън, за да остане сам.
— Аз пък съм стреляла! — изстъпи се внезапно Парамитър.
— Наистина ли? — възкликна генетичката. Удиви се какво ли бе предизвикало прибързаното й изявление. Познатата й от Пръстените на Сатурн не хвърляше думите си на вятъра. — Добър стрелец ли си?
— Най-добрата във Вселената! — Отговори Солстис. Когато използуваше гласните струни на Парамитър, гласът й звучеше по-басово. Това стряскаше, докато човек не привикнеше. — Не е възможно да пропусна целта! Моите рефлекси и изчислителни способности превишават тези на човешката раса!
— Последното ми е известно! Но дали е достатъчно? Ще успееш ли да убиеш всички пазванти, преди някой от тях да те вземе на мушка?
— Не.
— Надявах се на обратното! Само си представи! Обзалагам се, че всеки един от тези чудовища е почти толкова добър, колкото и ти. А Катей и аз не можем да ти бъдем от помощ.
— Да. — Симбионтките останаха безмълвни за известно време.
Лило предположи, че двете си зашушукаха по телепатичен способ. Щеше да стане интересно, ако се справеха с дилемата. Не остана разочарована.
— Възможно е. — Обади се Парамитър.
— Да? Но нали се изразихте в смисъл, че борбата е безнадеждна.
— Не сме твърдели подобно нещо. Споменахме, че не можем да спечелим битката с лазерни оръжия. Но се сетихме за друг подход. Ние, разбира се, няма да участвуваме. В космическото пространство не съществува нищо, което би заинтересувало симбиотична двойка. Причината е, че няма да получим достатъчно слънчева светлина.
— Очевидно! — Лило въздъхна и прокара ръка през косата си. Трепна и потърка ръка. Все още усещаше схващания тук-там и моментна обща слабост. — Е, добре! Признавам, че не съзирам друга привлекателна за мен алтернатива! Имах смътното желание да… се съеша и поема към Пръстените. Всъщност точно това имах наум, когато построих настоящата станция. Дойде време, въпреки че… живея в тяло на клонинг и…
— … се страхуваш — довърши Парамитър. — Не съм учудена.
— Извини ме!
— Не се тревожи за моите чувства! — Парамитър се изсмя. — Свикнала съм с факта, че повечето хора крият опасения относно съвместния симбиотичен живот!
— Даже бях запланува да извърша съешаването…
— … но не си го обмислила достатъчно! — завърши пак вместо нея симбионтката. — Този живот не е за теб. Би било справедливо, но ти никога няма да погледнеш от тази гледна точка. Знаех го отпреди години.
Вътрешно Лило чувствуваше, че Парамитър бе права. Въпреки всички премеждия генетичката бе построила спасителната капсула на Пръстените, само за да осигури своето оцеляване, в случай че бъдеха разкрити незаконните й експерименти. Тогава още не бе решила къде щеше да отиде след събуждането си. Беше се задоволила с неясни мечти относно бъдещ живот под формата на симбиотична двойка. В космическото пространство около Пръстените на Сатурн не можеше да я достигне дългата ръка на закона на Луната. Защото там властвуваше вечно беззаконие…
Но къде другаде можеше да се приюти? Никой от Осемте свята не би я приел. Щом откриеха нейния генотип, щяха да я арестуват и да й отредят съдбата на нейното истинско „аз“.
Бе обявена извън закона. Но някъде там, на орбита около Юпитер, крееше колония от себеподобни, изпаднали в немилост като нея.
— Каза, че имало начин да победим! — Лило бе направила своя избор.
Парамитър показа усмихнатата си уста.