— Нито пък аз те харесвам! Но мога да те използувам и желая ти да работиш за мен!
— Чудесно! Кога да започнем? Както сам посочихте, по-добре е да побързаме, тъй като ми остава да живея още немного! — Сарказмът прозвуча не на място, гърлото й се сви.
Той се засмя учтиво, наистина, но тя го гледаше предано като куче и малко остана да последва смеха му, но едвам задуши своя вопъл.
— Съществува малък проблем — съгласи се бившият президент. — Предлагам ти елегантна възможност да избегнеш екзекуцията. Нека се съюзим! — Погледна към вратата на банята и повдигна вежди.
Оттатък долитаха звуци на борба.
Студената вода ме накара да отворя уста и за малко да ме задави, но пък дойдох на себе си. За пръв път от толкова време насам можех да мисля логично. Клепките ми залепваха за сън, но събитията се развиваха бързо и не под мой контрол.
Туийд! Така се казваше мъжът в съседната стая! За какво ли разговаряше в моята килия с онази жена, която приличаше на мен като две капки вода? Ами как се озовах в резервоара? Значи преди това бях умряла! Но нали бях осъдена на вечна смърт — не би трябвало да мога да се събудя отново?
Подложих лицето си под студената, силна водна струя. „Остани будна! Остани будна! — повтарях си. — Става нещо жизненоважно, но все ти се изплъзва!“ Плюех вода, удрях се с ръце по лицето, краката, раменете. Стори ми се, че прозрях! Бе подло и несправедливо! Отначало не повярвах! Но трябваше да приема действителността.
Спънах се и паднах под душа. Жената-пазач ме хвана за ръката и ме вдигна на крака. Не виждах добре. Понечих да я ударя, но тя бе по-едра, стоеше нащрек и не я уцелих. Писнах и се нахвърлих върху й.
Тя изскочи тичешком от банята, преследвана от мъжа и жената в сини униформи. Той я сграбчи, но кожата й бе хлъзгава, а истеричният пристъп й даде свръхсили. Тя се отскубна, ритна го с пета и двамата се счепкаха на пода. След това залази на ръце към своята двойничка, седнала на стола. Изпищя пак.
Понечи да се изправи, но се блъсна тежко в масата и падна пред леглото, където седеше високопоставеният държавен служител. Мъжът от охраната я хвана пак и я задърпа назад, но бившият президент спря ръката му.
— Остави я! — заповяда. — Това е нейната стая, в края на краищата! — Хвърли поглед към събеседницата си, застинала в нямо изумление, без да откъсва поглед от жената на пода. — Освен ако не възразяваш, разбира се!
Последната отвори уста за отговор, но думите заседнаха в гърлото й. Нейната близначка бе вдигнала очи към нея. Страхът, изписан на лицето й, бе непоносим за истинската Лило. Да приеме предложението на Туийд означаваше да обрече на гибел тази жена. Опита да пропъди някак си тази мисъл.
Жената-клонинг обърна глава към бившия президент и Лило почти чу какво мислеше нещастницата.
Последната сграбчи края на покривката и коленичи.
— Не зная за какво си говорехте, но сте длъжни да ми обясните! Зная, че не живея в днешния ден. Току-що се събудих. Нещо се е случило междувременно, разбирам. Екзекуцията ми е била отложена, нали? Мисля, че тази жена съм аз, но само че след шест месеца!
— Точно така! — отвърна Туийд и устните му се разтегнаха в усмивка.
По гърба на Лило пролазиха студени тръпки. Страхуваше се от клонинга, намрази как събеседникът й се усмихваше на другото й „аз“. Бившият президент едва ли би проявил някакво предпочитание — двойничката й можеше да послужи за целите му не по-зле от „оригинала“. Нищо не подсказваше, че тя трябваше да бъде спасената, само защото бе по-възрастна или заради нещо друго.
— За каквото и да правите сделка — промълви жената-клонинг, — аз мога да бъда също толкова добра…
— Приемам предложението ви — извика с цяло гърло Лило.
Туийд се обърна към нея.
— Сигурна ли си?
Клонингът местеше тъжен поглед от единия на другия.
— Да! — Тя преглътна с труд. — Да! Убийте нея! Нека аз да живея!
Получих чувството сякаш бях внезапно изчезнала.
Туийд и другата жена започнаха да разговарят над главата ми. Коленичих. Не можех да повярвам. Не разбирах напълно смисъла на думите им. В ушите ми се надигна бучене, замаях се. Паднах и като че ударих главата си.
Трябваше да ги накарам да ме забележат! От това зависеше животът ми! Изправих се, макар и цялата трепереща, и застанах между тях, но те продължиха да не ми обръщат внимание. Кошмар! Изкрещях им, но — безполезно! Те станаха и напуснаха килията. Жената-пазач застана между мен и вратата. Чертите на лицето й се опънаха.
Нанесох й удар и започнах да се боря, но тя ме държеше здраво. После всички си отидоха.