— Не пазарувай в подобни дюкяни! — посъветва я Вафа. — Ще те измамят.
— Какво от това? Нали според тукашните стандарти сме богати? — Не послуша и влезе.
Вътре я сапунисаха, изкъпаха под душ, намазаха с благоуханно масло и й направиха масаж. Тя се почувствува повече човек, отколкото като извадена от саламура краставица. Част от схванатите й мускули се разхлабиха. Повечето от пътниците от полетите с високи ускорения страдаха от разстройства на костно-мускулната система. Накрая помоли да й покажат различни дрехи.
Избра си червена рокля с кардирани ръкави и с катарами на кръста, ръкавите и врата. Бе много шик, но от друга страна се отличаваше с утилитарност, особено ако се вземеха предвид многото джобове и вградения хронометър. Служителите искаха да пребоядисат козината на краката й, но тя твърдо отказа. Купи шапка и пантофи, най-вече защото стъпалата й бяха се сбръчкали като сушени сливи. Продавачите успяха да й пробутат още боя за лице, холографска мъгла, предназначена за носене като костюм, ретропанталони и палто от жива норка. Лило плати и излезе. Не бе свикнала на агресивен начин на продажба, затова остана с лошо настроение. Вафа не си купи нищо.
— Не носиш ли дрехи понякога? — попита я измамената купувачка.
— Не ги харесвам. Само пречат по време на схватка. От време на време слагам колан със закачен кобур, но никога — публично.
Пазачката се оглеждаше неспокойно на всички посоки. Не обичаше тълпите, дори на Луната. Тук изглеждаше още по-нервна. Движенията й бяха бързи и отсечени, тъй като опитваше да се прикрие от всички възможни посоки на нападение едновременно.
— Къде отиваме?
— На известен адрес. Може би е по-добре да намерим карта на града.
Жителите на Плутон се гордееха, задето живееха на самата граница на Слънчевата система. След триста години непоклатимо колониално господство, подобен начин на мислене се срещаше все по-рядко. Тук населените места изглеждаха от градски тип, както и във всяка друга планета на Осемте свята. Все пак плутонианските градове се отличаваха със зашуменост и евтина пищност. Долавяше се атмосфера на показност и суетност. Минувачите страдаха от организирани пристъпи на лош вкус, комерсиализъм и себеизтъкване. Двете лунни жителки останаха отвратени.
Преминаваха покрай стърчащи скелети на недовършено строителство. Килимите в коридорите бяха дебели и меки, но на места краищата не пасваха добре, бяха разнищени или не достигаха досами стените. В ъглите се виждаха натрупани храчки, прилични на светлокафяв катран. На едно място подвижният тротоар мина покрай гола скала, където работници поставяха противовакуумна изолация и пластмасова облицовка. Част от скалната маса бе покрита с нискотемпературен скреж. Лило почувствува студен полъх върху тялото си.
Стигнаха центъра на града. Тук се „стичаха“ всички подвижни тротоари и започваха главните транзитни транспортни артерии с предградията, анклавите и общините, осъществявани с подземни метрокапсули. Таванът се извисяваше на два километра над главите им. Някои от дърветата в парка „Сентрал“ изглежда го достигаха с върховете си. Осем пасажа с колонади опасваха обширна цилиндрична територия. До там водеха остъклени асансьори с прозрачни въжета. Около тях всичко се движеше и привличаше вниманието им.
Лило се почувствува потисната, също като всеки чуждоземец. Зашемети се. Бе родена на Луната и разбиранията й бяха закостенели в много отношения. Обличаше се заради удобството, а не от съображения за показност. Излишното и екстравагантното в облеклото смяташе за обида, насочена срещу обществото. Начинът й на мислене бе формиран в резултат на далечното Нашествие. Поради същата причина лунните хора се отличаваха значително от себеподобните си, пръснати из Космоса.
Луната бе колонизирана директно от Земята. Когато нахлуха Завоевателите, няколкото хиляди човека, които се намираха на тази планета в трагичния момент, изкопаха канали под повърхността й, борейки се за живот. Нещастието ги свари неподготвени. Автономията дойде чак след тридесет години. Шансовете за оцеляването на вида зависеше право пропорционално на положените усилия.
Първите петдесет години преминаха тежко. Стана ясно, че населението на Луната бе прекомерно голямо и трябваше да се намали. Заселниците организираха лотарии за това кой да продължи да живее. В резултат бяха убити множество хора, мнозина загинаха, съпротивлявайки се на жестоката си участ. Оцелелите пожертвуваха много от себе си, за да не си отидат мърцина мъчениците.