Седях на стола съвсем сама. Изпадах в безсъзнание и идвах пак в съзнание. Преди няколко часа пазачът Хигия ми даде двойна доза успокоително и аз чаках да ми подействува. Потънах в тежък, разпокъсан сън. Сънувах отново познатата гора под синьо слънце.
Надигнах се, когато престанах да усещам ръцете и краката си. Причерня ми. Открих, че съм отишла в банята, но не помнех как. Пуснах душа.
Погледнах китката си. Бе срязана дълбоко, кръвта ми се стичаше бавно по пръстите и падаше с плисък върху голите ми нозе. Как бе се случило това? В главата ми вместо мозък все едно се плискаше супа, но все пак ми се стори, че си спомних… Бях посегнала с ножа… Но така ли бе? Онази жена — как се казваше — беше влязла в стаята ми. Дали не бе опитала да ме убие и направила да изглежда като самоубийство?
Върху ми се сипеше топла вода. Розови рекички се виеха между пръстите на краката ми. Залитнах и ударих главата си в стената. Беше много късно да бъда спасена. Умирах! Стана ми студено. Скоро щях да бъда съвсем безжизнена.
Водни пръски заплискаха лицето ми. Краката ми замръзваха. Кръвта ми се съсири около раната на китката. Станах, подхлъзнах се и паднах в червена локва.
Озовах се пак в голямата стая. Не можех да се изправя. Търсех нещо, но какво? Открих още една празнина в паметта си. А-ха — ножът! Възнамерявах да довърша започнатото от онази жена… или от мен? Оставих ножа… но къде? Да, в ръката ми. Насякох тялото си. Пръстите ми се отпуснаха. Загубих отново ножа. Запълзях.
Пред очите ми се появиха ботуши. Опитах да се изправя.
— Пак премина в небитието! — Беше Хигия.
— Не болеше! — промълвих. — Не ме съжалявай!
Орбиталната станция „Сфера Луна 6“ представляваше метална обвивка с диаметър хиляда метра. Гравитационното ускорение на външната й повърхност бе пет метра за секунда на квадрат, но всеки посетител, навлизащ във вътрешността през един от трите входа, изпитваше значително увеличение на теглото си с всяка изминала стъпка в посока към центъра. Посещенията, така или иначе, бяха редки.
Всички орбитални станции ги наричаха на жаргон „дупки“, но но само „СЛ 6“ бе известна с прозвището „Дупката“. Пет или шест пъти в година я изключваха по няколко часа, за да могат да влязат човешки същества в това, което до този момент представляваше истински ад от радиоактивност.
Сега станцията бе изключена. Под един от гигантските генератори за ускорение на полето, който поддържаше в неподвижно състояние черна дупка в центъра на еднокилометровата метална конструкция, висеше тераса с напълно земно привличане. Към обезопасена с перила метална площадка водеха тринадесет ниски стъпала, образуващи нещо като арка. Носилката лесно се изтърколи догоре. Тялото, завързано към нея, подскочи, когато мъжът и жената, облечени в черно, я прибутаха за последен път.
Единият от екзекуторите отмахна антрацитночерния креп от тялото на Лило, докато другият прикрепи носилката към изхвърлящ механизъм. След като свършиха, застанаха за момент неподвижно пред окото на камерата и се изкачиха на повърхността.
Носилката се наклони, застина за кратко в равновесно положение и започна да пада във вътрешността на „СЛ 6“ с нарастващо ускорение. Избухнаха ярки светлини. Надолу към центъра на черната дупка, наполовина по пътя към вечността, малка маса неутрони, които до преди миг съставляваха тялото на Лило, се разлетяха по центробежни орбити почти със скоростта на светлината и, смазани от границите на пълния разпад на материята, отдадоха своята енергия и заглъхнаха в забвение.
ВТОРА ГЛАВА
Откъс от брошурата „Как да живеем заедно: въведение към повелите на закона“. Автор: Ариадна-Клел-Джаул. За деца в предучилищна възраст. Издадена през 552 година.
„… Има три вида неспазване на законите. Градирани по степен на обществена опасност, те биват: нарушение, простъпка и престъпление.
Нарушенията са най-леките криминални деяния от типа на: да блъснеш някого, да досаждаш, да обидиш, да излъчваш неприятна телесна миризма. Ако си обвинен в «нарушение», имаш правото да се защитаваш сам и да предявиш претенции да бъдеш съден от хора, а не от компютри. В случай че бъдеш признат за виновен, биваш наказан да заплатиш глоба или на ответната страна, или на държавата.
Простъпките са криминални деяния, свързани с посегателства върху личната или обществената собственост, например: грабеж, кражба с взлом, покушение, изнасилване и убийство. Най тежко се наказват престъпленията срещу държавната собственост. Във всички случаи на осъдените се конфискува деветдесет процента от имуществото. За деяние, извършено срещу държавен служител, наказанието е «временна смърт» с автоматична отсрочка. Престъпникът не губи правото да живее, затова след екзекуцията му бива съживен на стадий на неговия живот, предшествуващ консумирането на общественоопасната простъпка, и бива подложен на принудителна рехабилитация.