— Ловците на черни дупки са с нежна душа — започна предпазливо и отдалече Лило. — Права ли съм?
— Дори прекалено! — измънка с надебелял език Катей.
Тръсна глава, за да се поразбуди, и от косата му захвърчаха перленобели искри.
Лило остана доволна от поддръжката му и се обърна към жената до нея.
— Мисля, че те реагират така поради присъствието ти!
— Какво искаш да кажеш? — Вафа вдигна глава.
Успя да заприлича на любимия си питон!
— Не съм съвсем сигурна. Струва ми се, в годините на самота развиват телепатия. Не виждат хора в продължение на поне двадесет години. Когато се върнат, са много раними, обидчиви…
— И много възприемчиви! — обади се пак на място учителят.
— Благодаря! Изглежда долавят, когато някой представлява потенциална опасност. И считам, че ти предизвикваш у тях подобни опасения.
Вафа размисли, после сведе глава.
— Най-вероятно си права…
Лило масажира гърба и врата й с две ръце.
— Ти си убийца! И двете го знаем. Нека назоваваме нещата с истинските им имена!
— Несъмнено…
— Не е само това! Ловците на черни дупки може и да не виждат кръв по ръцете ти, но подушват заплахата!
— Не грешиш!
— Ето защо възниква проблемът какво да направим. Как да наемем кораб и да спестим на бившия президент много пари? — Можеше да продължи, но бе по-уместно да спре.
Най-добре беше агентката на Туийд сама да стигне до идеята! Катей се усмихна и смигна съучастнически на Лило. Обърна се, преди пазачката да успее да го види. Настъпи тишина, която продължи половин час! Накрая Вафа се претърколи настрана и положи глава на ръката си.
— В такъв случай се налага ти да излезеш и опиташ сама — рече сякаш в просъница.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Казиното „Свети Петър“ гореше, също като последния път, когато Лило го посети. От долните краища на висящите гоблени се извиваха нагоре огнени езици покрай набъбнала дъбова ламперия. Редовете пейки в нефа изглеждаха същински ад. Там огънят бушуваше и достигаше чак до тавана. Част от мебелировката бе потрошена, скупчена около разпънатия на кръст Христос, и пламтеше като факла. Белият мрамор бе покрит със сажди. Лило си взе сандвич и питие от бара, помещаващ се на олтара. Цялата нощ бе простояла край масата за игра на зарове и краката я боляха. Отегчаваше се. Но скоро щяха да затворят. Предстоеше явяването на Исус.
Върна се на мястото, където трябваше да се намира хорът, като с труд си проправи път в посока към масите. Една от стените на заведението се напука и рухна. Пушекът, който до този момент се кълбеше, хванат в капана на купола на параклиса, се разреди и чак тогава се видяха поизбледнелите рисунки, сътворени от Микеланджело. От пробитите за закачане на кристалните полилеи дупки над всяка маса се разбягваха пукнатини. Зад изчезналата стена разярен Везувий бълваше огън и лава. „При оформянето на обстановката дизайнерът е проявил повече чувство за драматизъм, отколкото за историческа и географска автентичност!“ — помисли Лило.
Седна от лявата страна на мъжа, когото бе дебнала през цялото време. Той бе загубил цяло състояние на зарове и сега бе се преместил на рулетката, отчаян да промени хода на съдбата си.
— Залагам двадесетачка на петнадесет! — извика тя.
Колелото се завъртя и топчето попадна на „осем“. Жената проследи мълчаливо с поглед как крупието прибра жетоните й с лопатката заедно с тези на мъжа до нея.
— Извинете! — обърна се към Лило някакъв тип. — Свободна ли сте?
Гледаше я със стъклен поглед, от дъха му лъхаше на „Зонго“, мощен препарат, усилващ половото желание. Очевидно, не бе погълнал цялата доза и генетичката се питаше как ли изглеждаше тя в очите му. Сведе поглед и се изсмя. Гениталиите му бяха видоизменени до неузнаваемост съобразно каприза на плутонианската нова мода.
— Я ми се махай от главата! С това не можеш нищо да направиш! — подигра му се.
— Много си е добро! — отговори завалено натрапникът и едва не се строполи върху й. — Към него имам адаптер! — Размаха под носа й мек, розов предмет, който сякаш дишаше.
Лило го блъсна и прелюбодеецът политна право в ръцете на бияча на заведението.
— Хей! Ти ми донесе късмет! — извика мъжът до нея.
Крупието прибута висока купчина жетони към него.
— Че как успях?
— Посегнах да поставя на двадесет и шест, ти бутна лакътя ми и от инерцията неволно заложих на двадесет и осем. Казах си: „Каква разлика има, по дяволите! Вече не може да стане по-лошо!“ и оставих всичко така!