— Не може да се измъкне! — успокои го. — Премислихме всички възможности милион пъти!
— Зная. Опасявам се само да не е приготвил предварително някакъв трик.
— Виж какво. Когато Туийд получи неочакваното съобщение от Вафа, ще разполага с два часа. Ще вземе решение за две минути. Четиридесет и осем минути пътува отговорът му дотук. Следват още толкова, за да може сигналът на нашето радиопредаване да достигне Луната. Той е обществено значима фигура. Полицейските компютри знаят по всяко време местонахождението му, тъй като е потенциален обект на нападение. Ако той се изплъзне бързо от поглед, без да го забележат, компютърната машинария ще започне да го издирва след точно шестдесет секунди.
— Сигурно си е подготвил резервен вариант. Знаел е, че мога да се върна всеки момент с мощен предавател на мое разположение и желание да извадя на показ кирливите му ризи!
— Но е предвидил, че няма да го направиш! Чувствувал се е достатъчно сигурен, защото твоите действия срещу него биха причинили смъртта на сина ти…
Катей се разтресе от вълнение и Лило го погали по раменете. Кабината за управление на полета на космическия влекач бе твърде тясна, дори за да се обърнат с лице един към друг, но тя успя да го целуне по бузата.
— Туийд няма избор! — възкликна Лило. — Ако не приеме нашия ултиматум, ще разполага само с два часа, за да потъне в нелегалност. Но с мащабното търсене, което ще предизвикаме, няма да успее да се скрие!
— Но дори да не приеме условията ни, дали да излъчим радиопредаването? — Катей се мяташе в агония.
Сто и двадесетте минути щяха да протекат мъчително бавно.
Лило не отговори. Вече не контролираха ситуацията. Изгубиха контрол, още когато „Отмъщение“ избухна в пъкъла на черната дупка. Ако до два часа не получеха потвърждение от Найоби, това означаваше, че Посейдон щеше да се превърне в масова гробница.
И тогава нищо не можеше да ги спре да си отмъстят чрез излъчване на радиопредаването.
Туийд имаше обичай да се мярка често на обществени места в град Кинг, а и това занимание му харесваше. Големият плакат с лика му на булевард „Кларк“ бе любимо място за разходка на повечето от бившите му избиратели. На времето президентът се разхождаше уж безцелно и с приятелска усмивка сред тълпата и потупваше по гърба всички свои доброжелатели.
Но понякога любовта на хората се налагаше да се държи на ръка разстояние. Политикът трябваше да дружи с простолюдието, за спечели всички мандати по време на изборите. Но от друга страна имаше нужда да се движи необезпокоявано. Всеизвестно бе, че шапката му изпълняваше специални функции. Щом я грабнеше в ръка, хората свободно можеха да разговарят с него. Ако я нахлупеше, всички разбираха, че бе зает с общественополезна дейност.
С шапка, смъкната ниско над челото, шефът Туийд изтрополи надолу по централните коридори, подобно на разярен носорог, като разпръскваше сини кълба дим от пурата си.
Вървеше бързо и завиваше зад ъглите с тромавата грациозност на космически влекач на черни дупки. Напредваше неотклонно към безлюдните части на града. В края на глуха отбивка на отдалечен от центъра коридор, той отвори замаскирана от човешки поглед врата, като удостовери самоличността си с натискане на палеца си върху фотоклетка. Влезе в малка стая и залости след себе си. Докосна бутон и помещението започна да се спуска бавно в дълбините на планетата.
Мъжът съблече раираното на черни и сиви ивици сако, шалварестите панталони, кожените обувки и белите гети. Скоро се изправи чисто гол сред купчина от дрехи. Бос се оказа с девет сантиметра по-нисък, но все още можеше да мине за внушителен.
Направи нещо на лицето си и увисналата му долна челюст провисна още повече, падна и той я улови с ръце. Изкуствената тъкан бе топла при допир. До преди малко бе поставена на границата между живата и мъртвата кожа. Хвърли трептящата материя върху облеклото и тя попадна върху цилиндъра му във вид на кюнец, който бе носил в продължение на петдесет години. Шапката се сви по размери.
За миг той остана прав с втренчен в купа поглед и се разтресе от нервен тик.
— Не! — извика тихо. — Това не е краят, а само незначителна пречка!
Облегна се назад на стената и изчака да мине моментната слабост. Зарови лице в ръце и още късове пластмасово месо се откъртиха и паднаха. Накрая вдигна глава. Чувството му за ясна цел бе се възстановило, сега бе съвсем различен човек. Беше се разделил с тридесет години от привидната си възраст, както и с фините бръчки и издатини по лицето си, които го определяха като същество от мъжки пол. Сега бе станал двуполов, голямото му шкембе не можеше да скрие факта, че нямаше полови органи. Две подутини на съответните места на гръдния му кош можеха да принадлежат на жена или много дебел мъж.