„За пръв път се изпусна да каже нещо, което не трябваше!“ — помисли тя. Пазачът излезе и затвори след себе си вътрешната врата.
Скоро настъпи сюблимният момент. Засвистя клапа, която бързо изпускаше кислорода от камерата. Досега винаги бе чувала този шум през скафандър. След няколко секунди настъпи тишина. Озова се във вакуум. Странно, не почувствува нищо. Само се уригваше непрекъснато. Отхвърли вратата и затича мълчаливо. Недалеч се движеше някакъв призрак. Една ръка се протегна, хвана я здраво и я издърпа във всъдехода. Люкът се затвори и в херметичната кабина се чу засилващия се писък на навлизащия въздух. Затрепери внезапно.
— Успях! — извика с подрезгавял глас и припадна.
Над нея беше се надвесила жена.
— Не мърдай, моля те! — каза тя.
Лило усети, че лявата й ръка бе съвсем безчувствена. Погледна. Беше отделена от лакътя надолу.
— Ще ми отнеме съвсем малко време — продължи непознатата.
Между гърдите й бе татуиран жезъл — бе лекарка. Лило подпря главата си с другата ръка и започна да наблюдава нейните действия.
— Защо е нужно това? — попита.
— Ще напуснем всъдехода на една станция, която се намира на стотина километра оттук. Предстои ни да преминем през контролно-пропускателен пункт.
Извади консервирана ръка от метален кондиционер и я прикрепи към ставата на Лило. Побелялата плът придоби цвят и пръстите се размърдаха. Оригиналният крайник постави на мястото на предишния.
— Казвам се Мари. — Интонацията й завърши с леко повишен тон.
— Лило! — отвърна лаконично и по лицето й се разля слаба усмивка.
Докоснаха приветствено длани.
— Ще свърша след минутка! — Кимна към мястото на операцията. Бръкна в чанта и извади две тъмночервени рокли. Навлече едната презглава. — След малко можеш да облечеш и ти своята.
— Къде ме водиш?
— На среща с шефа! — В гласа й прозвуча нотка на страхопочитание.
Лило заключи, че спътницата й бе привърженичка на идеята за „Свободна Земя“. Изявите на тази група хора не бяха до такава степен лишени от здрав смисъл. Бяха търпими, с изключение на фанатици като Туийд, които жадуваха да затрият целия човешки род.
Мари се залови пак за работа. Донагласи лакътната става, закачи сухожилията, съедини нервите и кръвоносните съдове. Кожата се затвори за пет минути и само едва забележима червена линия показваше скачването на присадката. Извади щепсел от цокъла му и Лило почувствува студ и бодене на хиляди иглички. Лявата й ръка увисна като мъртъв товар.
— Съжалявам! — извини се Мари и опакова инструментите си. — Няма да ти се наложи да я ползуваш дълго — само около час.
— Няма нищо! Служа си по-добре с дясната. — Новата й „придобивка“ бе с пет сантиметра по-къса от необходимото.
Опита да свие юмрук.
— О, наистина ли? И моята майка също!
— Коя е тя?
— Беше клонирана от жена, която трябваше да бъде на Луната. Толкова често пускаме генотипа й през пропускателния пункт, че компютърът вече е създал база данни за нея… Не мисля, че трябва да ти разкривам чак такива подробности.
— Не се притеснявай! — Лило вече бе се досетила как стоеше работата.
— Не ми изглеждаш много щастлива за жена, която току-що е успяла да избяга от напълно изолиран затвор. — Мари се усмихна широко.
Получи в отговор също усмивка.
— Предполагам, нямах достатъчно време да отреагирам. Живях с мисълта за смъртната присъда толкова дълго време.
— Искаш ли да полегнем заедно?
— Не, благодаря! Мисля, предпочитам да започна сексуалните си контакти с мъж!
— Добре! — Лекарката посвети вниманието си на еднообразния, изровен от дупки пейзаж и прелитащите през прозореца резки сенки.
Бегълката опита да осъзнае факта, че сега получи шанс да оцелее. Все още „свобода“ й звучеше като празна фраза. Не преставаше да мисли за другата жена-клонинг, нейна двойничка, която трябваше да умре вместо нея. Поддаде се на обърканите чувства, търсещи излаз от подсъзнанието й, и заплака. Рони сълзи дотогава, докато Мари не сметна, че тя бе прекалила, и я докосна по рамото. Лило изведнъж почувствува глад за приятелска ласка и нежност от друго човешко същество. Успокои се на часа. Лекарката започна да отдръпва ръката си, но генетичката я спря.
— След колко време ще пристигнем?
Спътницата й погледна хронометъра върху нокътя на палеца си.
— След около два часа. А сега желаеш ли да полегнем? Може би това би било най-доброто за теб. Представям си какво си изпитала!