— О, беше истински ад!
Двете се разположиха на леглото. Мари се оказа права. Новото преживяване наистина успокои Лило.
Познайницата й бе по-активната. Бе сръчна, мила и внимателна. Проявяваше само един недостатък — обичаше да говори изключително на професионални теми. Лило я целуваше по някое място на тялото — по носа, пъпа, коляното, лабиите. Интересуваше се кой хирург я бе изваял така, но получаваше неизменния отговор: „Не съм се подлагала на пластична операция!“.
Бегълката бе лоша партньорка. Не можеше да съсредоточи вниманието си върху движенията на пръстите и устните си. Мари все й повтаряше, че бе доволна, и може би не я лъжеше. Този жест на любезност, обаче, не можа да спре сълзите на Лило. Когато хлипанията й затихнаха, с изненада установи, че лекарката беше я извела от душевната депресия, в която бе изпаднала през последната година. Дори съобщение за отсрочка на смъртната й присъда не би оказало по-благотворен ефект!
Щеше да продължи да живее!
Всъдеходът спря в Хершел, малък градец в покрайнините на Сентрал Хайландз. Паркираха в един шлюз и се отправиха веднага към центъра. Качиха се на местното метро и потеглиха към Панавижън. Лило си отваряше очите на четири, търсейки възможност да избяга, но към тях се присъединиха мъж и жена, които се шегуваха и смееха с Мари, но очевидно стояха нащрек. „Все ще ми се открие възможност — каза си. — По-добре е да изчакам малко, докато ми стане ясна новата обстановка.“
Сложи лявата си ръка в машината на контролно-пропускателния пункт и почувствува как механичният накрайник остърга и взе проба от сухата кожа на дланта й. Компютърът изкудкудяка нещо на себе си, удовлетворен, че тя бе някоя си друга. „Колко лошо е, че не мога да задържа новата ръка! — помисли тя. — Би била безценна!“ Но тялото й щеше да отхвърли чуждата тъкан поради несъвместимост и за по-малко от седмица щеше да настъпи смъртта й.
Панавижън бе град на художници, пълен с хора на изкуството и посредници. Мнозина бяха станали коренни жители, въпреки че областта бе доста затънтена. Качиха се на гравитационния влак за Аркимидис. Четиримата влязоха в купе, което херметизираха. В продължение на около четиристотин километра падаха надолу по наклонен тунел. Телата им станаха леки. Някъде под Апенините започна постепенно издигане, докато накрая забавиха ход и спряха в елеватор, който ги издигна до обитаемите нива на града. Пътешествието свърши, преди още Лило да се бе наместила удобно на седалката.
Булевардът „Гранд Конкорс“ в Аркимидис бе нещо ужасно. Лило бе позабравила невъобразимия шум и стълпотворението от хора. Нямаше време да помисли. Промъкнаха се през тълпата към частна метростанция. Докато се усети, забеляза, че отново бяха останали сами с Мари в капсула за осем пасажери.
— А сега накъде?
— Не ми е позволено да ти кажа! — Лекарката сви рамене.
Не след дълго Лило разбра. Повечето жители на Луната познаваха добре своята планета. Можеха да излязат на повърхността веднъж на няколко години, да пътуват с капсула с линеен двигател и да наблюдават пейзажа, движейки се с голяма скорост, след което се ориентираха много добре, когато навлезеха пак в лабиринта от коридори, прокопани в недрата. Генетичката прецени, че бяха се отправили на север към низината Ибриум. На хоризонта се издигнаха възвишения и тя разпозна планинската верига Шпицберген. Значи там живееше шефът! Тази информация не бе държавна тайна, но не бе широко известна поради постоянната опасност от покушение.
Домът на Туийд се намираше на самата лунна повърхност. „Логично е да бъде там, за да вижда Земята по всяко време!“ — помисли Лило. Бившият президент бе вманиачен на тема „Земя“ и „Нашественици“. Стигнаха до огромен планински масив, заобиколен от други по-малки. В сянката на купол бе монтиран телескоп с двадесетметрово огледало, подобно на паяк в центъра на паяжина. Бе насочен, естествено, към Старата Земя!
Мари отряза присадената лява ръка и я смени с истинската. След това упъти Лило към централния купол, където вече я очакваше Туийд. Тя се забави, за да огледа откритите пространства, покрай които минаваше. Дотук можеше да се стигне само с метрото и скафандрите биха били зорко охранявани. Новото място бе също такъв затвор, какъвто бе Институтът, но точно сега бе момента да започне да крои бягство.
Влезе в обширен коридор, през който течеше ручейче. Прецапа го. По нататък водата стана буйна и се заизвива като пенлив поток покрай дървета и растения, майсторска смесица от холограми и действителност. Коритото бе оградено с полирани многоцветни кристали, а в дълбоките вирове гъмжеше от риба. Отстрани я наблюдаваше пантера, която доближи, щом тя излезе на брега, и я подуши по козината на прасците. Лило я погали, а след това я отпрати с потупване по главата.