Помнех момента, когато все още падах в юпитерианската атмосфера. Следващия миг се озовах на брега на Атлантическия океан. Отнякъде знаех, че бях именно там.
Някъде грешах. Едното събитие не следваше другото, по точно — двете се сливаха. Спомням си със сигурност, че седях под някакви храсти и треперех, преди да се бях озовала във океанската пяна! Пазя отлични спомени, че изпълзях от водата преди да навляза в океана!
Преживяването ми бе плод на субективно възприятие до такава степен, че се чудех дали някога щях да намеря смислени отговори на загадката. Но не преставах да обмислям. Стигах до логически безсмислени изводи без всякаква стойност, но се чувствувах добре и съмненията ми относно къде бях, се уталожиха.
Бях попаднала в Нашественик или юпитерианец, ако в това въобще имаше някаква разлика. Поради причини, известни само нему, извънземният ме беше преместил. Може би ми бе съобщил нещо по време на тези объркани секунди, минути, часове, или векове, през които извърших пътешествие не по своя воля. А вероятно и някакво ниво на моя разум бе успяло да възприеме начина и посоката на моето четиримерно движение?
Но защо стана всичко това? Нашественикът да се бе загрижил за мен? Дали пък не стана случайно? Не знаех, но бях обзета от натрапчивото чувството, че преместването ми във времето и пространството се извърши поради сериозни обстоятелства, които щяха да ми се изяснят по-късно. Междувременно се изправих пред трудната задача на своето собствено оцеляване.
Преживях стотици приключения. Буквално всеки ден ми поднасяше нова изненада. Открих на свой гръб, че бе по-приятно само да чета за авантюрите, но не и да рискувам живота си. Смъртни опасности ме дебнеха на всяка крачка. Гадаех дали щях да доживея утрото на следващия ден.
Въпреки всички трудности бих обобщила, че скитах непрекъснато и се бъхтех ден след ден през горите, блатата и пясъка край Атлантика.
Придвижвах се неотклонно в южна посока. Познанията ми по география не бяха на висота, но се съобразявах с елементарния факт, че на юг ставаше по-горещо, а след първата си прекарана люта зима се стремях именно към по-топли места.
Избрах стратегията да търся лагер за презимуване, когато листата на дървета започнеха да сменят цвета си. Или си построявах колиба от пръчки, измазани с глина (Туийд, благодаря ти за обучението и тренировките!), или намирах група туземци и живеех сред тях, докато снегът се разтопеше.
Овладях нови изкуства, например — как да си сглобя груба лодка, за да пресека пълноводните реки, как да си направя лък и стрели, да слагам капани и преследвам дивеч. На ден изминавах до три километра или се присъединявах към някоя дружелюбно настроена група хора.
Моят ръст ми помагаше при контактите с аборигените. Те ме почитаха на религиозна основа. Най-високият, който срещнах, едва достигаше до раменете ми.
Отначало опитвах да се присламча с хитрост към някое туземно племе. По този начин най-лесно прониквах в лагера им и оставах, докато пожелаех, в качеството си на временно пребиваващо божество. Хората говореха на разни диалекти, имащи за основа английския език. С лекота установявах устна връзка с тях.
След това за мен тръгнаха легенди, които ме изпреварваха. Където минех, навсякъде бяха чували за Диана, сребърната богиня на лова с конски крака! Цели села излизаха да ме посрещнат и наблюдаваха с благоговение как се превръщах в призрак през няколкото секунди, когато включвах демонстративно своя нулев скафандър. С любопитство и страх докосваха металното цвете над гърдите ми. Станах „принцесата-войн“ от легендите, „невестата на Франкенщайн с метално тяло“ или „киборгът Диана“.
Според простите хорица над мен владееше само едно по-висше същество — Делфинът. В свещеното място на всяко селце имаше поставена по една огромна дървена статуя на голяма риба с хоризонтални перки на дългата си опашка и дупка на носа.
От няколко седмици тя вървеше неотклонно само на север. И преди беше тръгвала в такава посока, но само за да потърси плитък брод през пълноводна река. След преминаването на другия бряг, бе поемала отново на юг.
Този път я споходи предчувствието, че предстоеше да се случи нещо необикновено. На запад не се виждаше суша, а океанът бе променил цвета си от син на зелен. Придвижваше се през тресавища с помощта на кану и дълъг прът. Огромни влечуги се излежаваха лениво върху някоя изсъхнала от слънцето, твърда буца тиня или плуваха бавно покрай нея, но тя не се плашеше.