Не бе виждала сняг от две години насам. Прекара няколко меки зими, ако въобще при този климат можеше да се каже, че съществуваше такъв сезон. Движеше се повече по навик и поради неспособността да прецени как да оползотвори живота си. Нашествениците не й се обадиха, не получи дори знак за причината, поради която бе се озовала тук. Ако спреше непрестанния си ход, означаваше да стане част от туземно племе. Нямаше да издържи дори в ролята си на богиня!
Направи всичко по силите си и раздаваше щедро на хората знанията, които можеха да им бъдат от полза. Не се поинтересува дали те се вслушваха в съветите й, след като си заминеше. И наистина, не знаеше допринесла ли бе някаква полза. Може би решенията, до които бяха стигнали самостоятелно туземците, бяха достатъчно добри за суровата среда, в която живееха. Но тя остана вътрешно незадоволена. Животът на земните жители бе къс, изпълнен с болка и страдания. Единственото им достойнство бе стадното чувство, сигурността, която чувствуваха, когато биваха заобиколени от събратя по нещастие, а тя не можеше да се сроди по душа с тях чак дотам. Бе различна и разумът й отхвърляше да бъде асимилирана от някое племе. Затова основно странеше от малките затворени общества.
Външният вид на Лило силно се измени. Кожата й придоби бронзов цвят, косата й избеля от слънцето и солената вода. Не разполагаше с огледало, но знаеше, че по челото й бяха се явили съвсем не модни бръчки, а също — около очите и устата. Изминалите десет години я състариха и от клонинг с външност на деветнадесетгодишна заприлича на жена на четиридесет. От дясното й слепоочие чак до челюстта се спускаше грозен нащърбен белег, подобен разсичаше и лявото й бедро. Дланите на ръцете и стъпалата на краката й бяха покрити с дебели мазоли, а козината по прасците й се проскуба и загуби блясък.
На края на четвъртата седмица от пътуването си на север, Лило реши че бе стигнала края на дълъг полуостров в югоизточната част на континента. Аборигените я назоваваха „Флорда“.
Спря придвижването си. Нямаше видима причина защо да не продължи пътуването си по протежение на брега на залива, след което да направи извивка през Мексико в посока на Южна Америка. Просто изгуби желание. Обърна лодката и я подкара обратно към Атлантика през спокойно течащите реки.
Когато водата под нея отново стана синя, избра място близо до руините на древното селище Маями и си построи колиба. За пръв път в живота си пося върху парче земя шепа семена, подарени й от туземците. Започна да експериментира с грънчарство, с отглеждане на пилета и зайци.
Местните племена се отнасяха с почит към нейния личен живот и не й досаждаха, с изключение на няколко свещени дни в годината, когато изпълнявайки непонятен за нея ритуал й се молеха за успех в ловуването. Тя с готовност се съгласяваше да участвува в церемонията, тъй като я оставяха на спокойствие през останалото време.
Имаше много работа, която не можеше да свърши през целия ден. Когато искаше да си почине, се качваше на лодката и отиваше да лови риба. Обичаше да прекарва в океана. Можеше с часове да се взира във водата без всякаква мисъл. Вече не чувствуваше озлобление за горчивата си съдба. Понякога си спомняше за Мейкъл.
Откакто почина младото момче, Лило странеше от всички и всичко. Остана потресена до дъното на душата си от нелепата му, позорна смърт. Оттогава стана свидетелка на кончината на много хора и всеки път изпитваше същите чувства. „Несправедливо е спрямо нас! Човешката раса заслужава по-добър живот!“ — мислеше си често.
Не беше приучена да разсъждава нелогично, а чувствата й следваха разума. Бореше се със своя вътрешен мир, като си помагаше с аргумента, че човешките същества бяха просто стадо животни, едно от многото, следователно трябваше да умират също като дивите зверове. Това логическо съждение не я задоволяваше. Не биваше да заобикаля спорния въпрос с такава елементарна постановка. Започна да усеща, че земната твърд, която тъпчеше с краката си, трябваше да принадлежи на човешкия род. Както някога! Дори ако хората, които бяха живели тук преди Нашествието, не бяха положили достатъчно грижи за съхраняването на природата, то бяха правили всичко възможно. Сега всички човешки същества на планетата Земя бяха се върнали в своето развитие и още не бяха излезли от стадия на първобитното общество.
Със стъпването си в Съединените щати на Америка Лило се превърна в непоколебима привърженичка на Партията на Свободните земляни!