Един ден на не повече от три метра изпод водата се появи огромна тъмна сянка. Чу се мощно фучене. Изригнаха стълб водна пяна и пръски.
Лило се изправи в лодката и загледа втренчено. Видя кашалот с дължина двадесетина метра и тъпа глава.
Замери го с тръстиковата си кошница, която цопна в океана. Кожата на морския бозайник блесна на слънцето без нито една драскотина! В истерия тя хвърли веслото, купата със стръв и всичко, което намери на дъното.
Чудовището се завъртя бавно. За миг огромна опашка се вдигна във въздуха и след това разсече безшумно вълните.
Лило трепери от страх в продължение на цял час.
На следващия ден на хоризонта се появиха мълчаливи жълти призраци. Лило застана на брега и се взря в далечината, въпреки че я заболяха очите. Погледът й се премрежи, но не това бе най-големия проблем. За пръв път видя на Земята живи извънземни форми макар и неясни! Явиха се внезапно и се движеха хаотично във всички посоки.
Беше ги виждала и преди, когато се спускаше в недрата на юпитерианската атмосфера, точно преди чувствата й да станат откъслечни и тя да се намери на плажа — по-точно да седи на плажа за известно време, докато все още падаше към центъра на Юпитер. Почти бе заличила спомена от паметта си. Сега си спомни живо и ясно. Невероятният, неподвижен и едновременно изпълнен с движение промеждутък от време, в резултат на който бе се озовала на Земята!
Не можа да спре нервното си треперене, но този път то бе повече израз на сдържан гняв.
Лило отряза подходящ клон, излезе на открито на плажа и започна да го одялква, като от време на време хвърляше погледи над водата. Скъси го до три метра и на върха му постави избрано измежду купчина метални отпадъци стоманено острие, което очука с нужната форма с нечовешко старание. След това зачака.
Рано една сутрин отново се появиха фонтаните вода, бликнали към небето. Лило ги забеляза, пое дълго дъх, докато чак върховете на пръстите я загъделичкаха. Възбуди се от радост. Съблече кожените наметка и препаска и се втурна през пясъка към лодката си. Вече бе преодоляла страха от смъртта. Зората предвещаваше чудесен сетен ден за нейния живот, а китовете очакваха да опитат харпуна й!
Щом морските чудовища бяха от „по-висша раса“, предчувствуваха ли, че Лило идеше, за да ги убие? Тя не знаеше и не се интересуваше. Започна да гребе настървено към масивните търкалящи се черни туловища.
Над главата й се стрелнаха Нашественици. Те не увеличаваха, нито забавяха скоростта си, просто движението бе тяхна форма на съществувание. Потапяха се и излизаха от водата без звук или плисък, като се преместваха в пространството леко и без усилия. Лило се изправи и размаха заплашително харпуна си. Дори излязла извън себе си от гняв заради злините, които бяха причинили на нейните сродници, тя осъзна с болка, че възможностите й срещаха предел. Възнамеряваше поне да си отмъсти, като пролее тяхната кръв, след което да умре, тъй като нямаше смисъл да живее, безцелно пропилявайки живота си по безлюдни плажове или край глинени колиби.
До нея във водата се мярна широк, черен гръб, плъзгащ се близо до повърхността. Лило докосна металното цвете на ключицата си и мъгливата синева на нулевия й скафандър я обгърна. Слънчевите лъчи зажариха, отразени от блестящия слой около лицето й.
Чу писък. Ръката й се повдигна, опъна се и отметна силно. Дървената дръжка затрептя, докато навлизаше в планината от китова мас.
Сребърната богиня на лова Диана се изправи на широкия гръб и нададе победен вик. Опашката на чудовището се издигна и смачка като треска лодката й. Лило се хвана с две ръце за харпуна.
Китът се гмурна.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Филмът свърши и за известно време краят на кинолентата пляскаше шумно. Един от извънземните стана и изключи прожекционния апарат. В залата светна. Лило, Джавлин, Вафа и Катей се озоваха пред осем лица, гледащи ги изпитателно. Напрежението се повиши. Търговците явно очакваха нещо.
Поради неизвестни причини на затворничката й се стори, че офиучите всеки момент щяха да скочат и да почнат да пеят и танцуват. Действителността бе до такава степен отдалечена от реалността, че приличаше на музикална комедия, в която героите спираха неочаквано и внезапно посред извършваното движение, за да изпеят някой куплет. „Ако пропеят, ще полудея!“ — помисли Лило.
— Е, добре! Какво мислите? — подтикна ги Уилям.
Генетичката премести поглед от ръководителя на групата към Алиша, Томас или няма значение какви бяха там имената им.